«Особено ако онова, което казват за нея, се окаже вярно».
Тя не искаше да мисли за това. Не защото се страхуваше, че слуховете ще се окажат истина, а защото се притесняваше, че приятелките ѝ ще усетят вълнението, което думите им бяха събудили в нея. И въпросът, до който доведе това вълнение.
«Ами ако това се отнася и за мен?»
Тя знаеше със сигурност, че думите им не породиха у нея очакваното отвращение, но никога нямаше да си признае пред никого. Може би дори пред Наки.
Докато каретата се придвижваше по улиците на Арвис, Денил забеляза, че лейди Мерия попива гледката с жадни очи. Макар че бе пристигнала едва преди десетина дни, тя вече бе започнала да изпитва отегчение от това, че трябва да прекарва по-голямата част от времето си затворена в Дома на Гилдията. «Или може би просто е очарована от новото място — помисли си Денил. — Възможно е само аз да се чувствам като затворник».
Във всеки случай тя бе въодушевена от предложението да посетят пазара. Тайенд го бе направил предишната вечер, преди да излезе за поредния прием. Денил все още не беше разгледал пазара, защото всичко, от което имаше нужда, без доставяно веднага от робите, затова посещението беше единствено за развлечение — и вероятно с образователна цел.
Може би щеше да научи нещо за Сачака и за земите на изток, с които страната търгуваше.
— Как мина гостуването ви на жените, които ви препоръча Ачати? — попита Денил.
Мерия го погледна и се усмихна.
— Добре, мисля. Те всичките вярват, че съпругът на едната от вдовиците е убит от Изменниците, но въпреки това само тя проявява омраза към тях. Подозирам, че крият нещо. Една от останалите намекна, че жената толкова много се оплаквала от мъжа си и Изменниците решили, че наистина иска да се отърве от него.
— Значи или Изменниците са направили грешка, или тя ги е измамила, или нещо друго я е принудило да обяви, че ги ненавижда, за да се защити.
Мерия го погледна замислено.
— Наистина трябва да се науча да откривам различните прикрити вероятности в подобни ситуации, нали?
Той сви рамене.
— Никога не е излишно. Освен това е по-добре да не се привързвате твърде много към някого.
Тя кимна и погледна през прозореца. Добре, че пропусна потрепването на Денил, когато той осъзна истината в собствените си думи.
«Поради същата причина не трябва да се привързвам към Ачати. Но с кой друг да разговарям тук? И без това го харесвам много — и то не само защото той продължава да търси компанията ми, въпреки че съм се превърнал в социален изгнаник».
— Това ли е пазарът? — попита Мерия.
Денил се премести до прозореца от своята страна и надникна към пътя. Малко по-нататък той пресичаше друг път. От едната страна се издигаше висока бяла стена, накъсана от обикновени арки, пред които се стичаше непрекъснат поток от хора. Онези, които излизаха, бяха следвани от роби, натоварени с кутии, кошници, торби и навити на руло килими. Покрай пътищата бяха подредени чакащи карети.
— Предполагам, че да.
Каретата им направи широк завой при кръстовището и спря близо до една арка. Към нея веднага се насочиха много погледи и пръсти. Мерия посегна към вратата, но се спря и дръпна ръката си.
— По-добре излезте пръв, посланик — каза тя.
Той се усмихна мрачно и изчака един от робите да слезе и да му отвори вратата. Мъжът се хвърли по очи на земята и Денил излезе навън. Наблизо се беше събрала малка тълпа и при появата му се разнесе тихо мърморене. Но след като излезе и Мерия, шумът се засили. Тя се спря на горното стъпало и се намръщи.
— Не им обръщайте внимание — посъветва я Денил и ѝ подаде ръка. — Не поглеждайте никой в очите.
Тя наведе поглед, улови предложената му за подкрепа ръка, но слезе по стъпалата, изпълнена с достойнство. Денил потисна усмивката си. Мерия му беше казала, че е дъщеря на морски капитан, което означаваше, че не е израснала в бедност, но няма и възпитанието на жена от Домовете. Но въпреки това, когато влезе в Гилдията, тя усвои маниерите и поведението на висшата класа. Подобна лекота в приспособяването щеше да е полезна и тук, и в Имардин.
Денил пусна ръката ѝ, нареди на роба да премести каретата на място по-далеч от уличното движение и да ги изчака там, след което тръгна към входа на пазара. Другият роб скочи от каретата и тръгна след тях.
Входът се охраняваше от двама пазачи, които изгледаха Денил и Мерия с безизразни лица. «Сигурно са свободни слуги — помисли си Денил. — Като онези в двореца».
Щом минаха под арката, двамата с Мерия се озоваха в пазара. Сергиите бяха подредени в прави редици. Край стената бяха построени постоянни бараки, чиито покриви представляваха опънати платна. Той тръгна бавно покрай първата редица.