— Не.
Той погледна към другия туземец, който се мръщеше. Мъжът поклати глава.
— Не.
Денил кимна и сви рамене, след което им благодари, че са показали коланите на Мерия. Двамата му отвърнаха със заучени усмивки. Денил и Мерия се отдалечиха.
— Кой е Унх? — попита тя, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние.
— Следотърсачът, който ни помогна да намерим Лоркин.
— Аха. — Тя се обърна назад. — Само аз ли останах с впечатлението, че го познават, но не го харесват особено?
— Не само вие.
— Колко интересно — промърмори тя. — Дано това не означава, че няма да ми донесат колани.
Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха по следващата редица. Денил вдигна глава и рязко се спря, когато видя какво лежи пред очите му.
Сергии, отрупани с книги, свитъци и пособия за писане се редуваха от двете страни на алеята. Той се огледа, привлечен от гледката на купчините с обещаващи древни книги. Внезапно магьосникът осъзна причината за самодоволството в гласа на Тайенд, когато бе предложил да посетят пазара. «Причината не е била единствено, че е предложил нещо, за което не съм се сетил. Той е знаел, че ще открия това. Сигурно вече е бил тук, заради страстта си към разни глупави екзотични дреболии и навярно е предположил, че не съм идвал още. — Изпита лека благодарност към бившия си любовник, която обаче бе последвана от познатата смесица от вина и раздразнение, която се появяваше все по-често, откакто Тайенд бе пристигнал в Арвис. — Сега ще трябва да му благодаря. Ще ми се мисълта за това да не ме изпълва с такъв ужас».
— Може да се забавя известно време тук — каза той извинително на Мерия. Тя се усмихна.
— И аз така си помислих. Всичко е наред. Искате ли да потърся нещо за вас?
Глава 6
Предупреждението
Когато Лоркин се спря, за да почине, той забеляза, че повече от половината легла в лечебницата са заети, макар че пациентите обикновено си тръгваха веднага, след като Калия ги прегледаше. Почти всички имаха еднакви или подобни оплаквания. Дори в изолираното, отдалечено Убежище хората хващаха хрема и кашлица през зимата. Наричаха го ледена треска.
Лечението бе толкова познато и проверено, че се задаваха малко въпроси. Онези, които твърдяха, че са се разболели от ледена треска, бяха преглеждани повърхностно и Калия рядко обясняваше какви лекарства е дала.
Тези болни минаваха само през нея. Лоркин трябваше да се грижи за онези, които идваха с други наранявания или болести. Никой с ледена треска не го търсеше. Ако Калия беше заета, те сядаха на леглото и чакаха търпеливо, като от време на време му хвърляха по някой любопитен поглед.
В общи линии лечението представляваше разтъркване на гърдите и чай с горчив привкус. Децата получаваха сладки, ако не можеха да изтърпят горчивината. Сладките бяха доста силни и неприятни, така че ги търпяха само онези, които наистина бяха болни или имаха притъпен вкус. Пациентите получаваха достатъчно чай и сладки за няколко дни.
После трябваше да се върнат за повторен преглед, ако имаха нужда от още.
За пръв път Лоркин виждаше толкова стриктно разпределение на запасите. Той знаеше, че складовете с храна трябва да бъдат наблюдавани и контролирани, за да може произведените продукти да стигнат за хората през цялата зима, но досега не бе ставал свидетел на особено строги ограничения. За тях обаче говореха всички и ако видеха някой да се храни повече, отколкото се смяташе за приемливо; те открито изразяваха неодобрението си; вкарвайки и нотка на предупреждение в гласа.
Никой от магьосниците не идваше да се лекува от ледена треска, защото те бяха природно устойчиви на болести, затова Лоркин се изненада, като видя една от тях да влиза в стаята с издайническите зачервени нос и очи. Той продължи да бинтова възпаления крак на един възрастен мъж. Старецът се засмя.
— Помисли си, че е магьосница, нали? — изграчи той.
Лоркин се усмихна.
— Да — призна той.
— Не е. Майка ѝ — да. Сестра ѝ също. Баба ѝ беше. Тя не е, но обича да се преструва на такава.
— В Обединените земи всички магьосници трябва да носят униформа, за да може останалите да знаят какви са. Незаконно е да се обличаш като магьосник, ако не си такъв.
Старецът леко се подсмихна.
— О, на тях това няма да им се хареса.
— Защото ще стане очевидно, че не всички са равни?
Мъжът изсумтя.
— Не, защото не обичат да им казват какво да правят.
Лоркин тихо се засмя. Той приключи с превръзката и даде на стареца допълнителна доза обезболяващо. «Какво ще правя, ако лекарствата свършат?»
Би могъл да започне да изцелява пациентите, но моментът нямаше да е подходящ. «Ако бъда принуден да използвам лечителските си сили, причината трябва да е по-добра от свършването на лекарствата».