— Някога ходил ли си в старите наблюдателници над града? — попита възрастният
мъж.
— Стаите, които са били направени преди Изменниците да открият долината?
— Да. Една твоя приятелка сподели, че обича да ходи там. Поръча да ти го кажа.
Лоркин погледна стареца, усмихна се и извърна поглед.
— Така ли направи?
— Да, а аз имам нужда някой да ми помогне да се върна в стаята си.
Калия не заподозря нищо, когато Лоркин ѝ каза, че мъжът има нужда от помощта му, но му каза да се върне колкото се може по-бързо. Щом изминаха няколкостотин крачки, възрастният мъж каза, че нататък може да продължи и сам, но Лоркин настоя да го придружи до стаята му. Едва след това забърза към наблюдателниците. Трябваше да изкачи няколко стълбища, за да стигне дотам, и когато застана пред вратата на първата, вече дишаше тежко.
Щом влезе през тежката врата, пред устата му започнаха да се образуват кълба пара. Въздухът беше много студен, той бързо създаде магическа бариера около себе си и затопли въздуха във вътрешността. Стаята беше дълга и тясна, единствените мебели в нея бяха груби дървени пейки, подредени до стената в дъното. По дължината ѝ зееха прозорци без стъкла.
На рамката на един от тях се бе облегнала жена и щом я зърна, сърцето му потрепна. Тивара му се усмихна леко. Той успя да се сдържи да не ѝ се ухили в отговор.
— Защо не ги запълнят със стъкло? — попита Лоркин, сочейки отворите. — Тогава ще е много по-лесно да се затопли въздухът.
— Нямаме материали, за да произведем толкова много стъкло — каза му тя и тръгна да го пресрещне.
— Бихте могли да донесете от равнината.
Тя поклати глава.
— Не си заслужава рискът да бъдем открити заради това.
— Но сигурно и преди сте носили материали до тук?
— Няколко пъти. Предпочитаме да намираме начин сами да си правим нещата или минаваме без тях. Но по принцип се справяме. — Тя го повика до прозореца. Долината бе покрита със сняг, а сивите скали бяха надвиснали застрашително над белотата. — Ивар каза ли ти, че отглеждаме растения в пещери, които са осветявани и отоплявани от камъни?
— Не. — Изпълни го любопитство. — Така ли пазите животните си през зимата? Държите ги в пещери?
— Да, макар че повечето от тях се хранят със зърно и щом стане достатъчно студено, за да се получат ледени пещери, отделяме част от тях за клане и замразяваме месото.
— Ледени пещери. Бих искал да ги видя — каза замислено той. — Но не очаквам в близко време някой да се съгласи да ме разведе на обиколка из пещерите.
Тивара поклати глава.
Да. — Бръчка проряза челото ѝ и тя погледна встрани. — Не трябва да разговарям с
теб.
— Знам. Но ето ни тук.
Тя леко се усмихна, след което отново стана сериозна.
— Виждал ли си скоро Ивар?
Той поклати глава.
— А ти?
— Да. Но се притеснявам за него.
Лоркин я погледна загрижено.
— Защо?
Тя го погледна колебливо. Но причината не бе нерешителност. Просто като че ли премисляше дали да му каже нещо.
— Трябва да те предупредя, но не мога да говоря направо, а не искам да си правиш погрешни изводи. — Тя огледа стаята, после се наведе към него и снижи гласа си, въпреки че в стаята нямаше никой. — През следващите няколко седмици няколко жени ще се опитат да те вкарат в леглата си. Не приемай никакви покани — освен ако не си абсолютно сигурен, че не са магьосници.
Той я погледна, потискайки желанието да се ухили.
— Някои вече се опитаха. Аз не…
— Това е различно — каза Тивара и махна презрително с ръка.
— Това е… ще го правят не защото те харесват. Напротив. — Тя го погледна втренчено, със сериозно изражение на лицето. — Ще послушаш ли предупреждението ми?
— Разбира се — отвърна той и се усмихна с надеждата, че усмивката му ще бъде приета като израз на благодарността му, а не на радост. «Тя ревнува. Иска ме само за себе си».
— Не си ме разбрал правилно — рече Тивара с присвити очи. — Наистина съществува опасност. Онова, което планират, може да е опасно. Може да убива.
Внезапно самодоволството му се стопи и стомахът му се сви, щом разбра, какво е имала предвид: Смъртта на любовника.
— Смятат да ме убият?
Тя поклати глава.
— Не. Това е против закона. Но ако ти случайно умреш, особено в такава ситуация… — Изречението увисна недовършено във въздуха, а тя просто безпомощно разпери ръце. —
Наказанието е много по-меко.
Той кимна и срещна погледа ѝ. Този път не се наложи да полага никакви усилия, за да изглежда сериозен.