Лоркин кимна и не каза нищо повече. Въпросите за оръжията щяха да изглеждат подозрителни дори за новия му приятел.
— Камъните-оръжия трябва да правят неща, които магьосниците не могат — каза му Ивар. — За някой със слаби умения или недостатъчно обучение, или за магьосник, чиято сила вече е изчерпана. Надявам се да успеят да правят ударите по-точни. Не съм много добър в бойните тренировки, затова ако някога ни нападнат, ще имам нужда от всякаква помощ.
— Нима ще се наложи да се биеш? — попита Лоркин. — Доколкото разбирам, в битките между черните магьосници нисшите хора като мен и теб се използват единствено като източник на магия. Сигурно ще отдадем цялата си енергия на някоя черна магьосница, след което ще ни изгонят някъде настрани.
Ивар кимна и стрелна Лоркин с поглед.
— Все още ми се струва странно, че наричаш висшата магия «черна».
— В Киралия черното е цветът на опасността и властта — обясни Лоркин.
— Да, каза ми вече. — Ивар се обърна настрани и започна да оглежда стаята за нещо друго, което да покаже на Лоркин. Внезапно очите му се ококориха и той тихо изсумтя: — Ох, ох.
Лоркин се обърна към мястото, в което бе вперил поглед приятеля му и видя как през голямата входна арка влиза млада жена. Устоя на порива да се стрелне към по-малкия заден вход; той се намираше на няколко крачки от тях и жената сигурно щеше да ги види, преди да успеят да се измъкнат оттам.
«Май ще успеем да се забъркаме в проблемите, от които се опитваше да ни предпази
Калия».
Миг по-късно жената вдигна глава и ги видя. Тя се усмихна на Ивар, но погледът ѝ попадна на Лоркин и усмивката ѝ се стопи. Жената се спря, погледна го замислено, обърна се и излезе от стаята.
— Видя ли достатъчно? Защото мисля, че сега е моментът да си вървим — каза тихо
Ивар.
— Да отвърна Лоркин.
Ивар направи крачка към задния изход, но се спря.
— Не, нека излезем през главния вход. Няма да е добре да изглеждаме виновни, след като вече ни видяха.
Двамата се спогледаха и се усмихнаха мрачно, поеха си дълбоко дъх и тръгнаха към арката, през която беше минала жената. Почти я бяха достигнали, когато се появи друга, намръщена гневно жена. Тя ги видя и тръгна бързо към тях.
— Какво правиш тук? — тросна се жената на Лоркин.
— Здравей, Чава — каза Ивар. — Лоркин е тук с мен.
Тя го погледна.
— Виждам. Но какво прави той тук?
— Развеждам го наоколо — отвърна Ивар и сви рамене. — Няма забрана за това.
Жената се намръщи, погледът ѝ прескочи от Ивар към Лоркин и обратното. Тя отвори уста да каже нещо, затвори я и по лицето ѝ премина сянка на раздразнение.
— Може да няма забрана — каза тя на Ивар, — но има някои други… съображения. Нали знаеш колко е опасно да прекъсваш и разсейваш камъкотворците?
— Разбира се. — Лицето и тонът на Ивар бяха сериозни. Затова изчаках, докато творците се прибраха у дома за през нощта и не отведох Лоркин до вътрешните пещери.
Жената повдигна вежди.
— Не си ти човекът, който решава кое е уместно и кое не. Получи ли разрешение за тази разходка?
Ивар поклати глава.
— Досега не съм искал.
Триумфалният пламък в очите на Чава накара сърцето на Лоркин да се свие.
— А трябваше — каза му тя. — Това ще бъде докладвано и не искам да ви виждам повече, докато отговорните хора не научат за това и не решат какво да правят с вас.
Тя се завъртя рязко на токовете си и се отдалечи бързо от арката. Лоркин погледна към Ивар. Младежът се усмихна и му намигна. «Дано е прав за това, че не е нужно разрешение — помисли си Лоркин, докато двамата вървяха след Чава. — Дано няма някой закон или правило, за които да не знам». Говорителките му бяха наредили да научи законите на Убежището и да ги спазва, и досега той се беше старал да изпълнява чинно нарежданията им.
Но той не можеше да гледа толкова безгрижно като Ивар. Ако се окажеха прави, то реакцията на Чава щеше да потвърди страховете на Лоркин: че посещавайки пещерите, той бе поставил на изпитание доверието на Изменниците в него. Надяваше се само да не е стигнал твърде далеч и да е провалил надеждите си за някакви договорености между тях и Гилдията — или за прибирането си у дома.
Глава 2
Неочакван посетител
Денил остави писалката си, облегна се назад и въздъхна. «Никога не съм предполагал, че приемането на поста посланик, и то в страна като Сачака, ще ме остави самотен и умиращ от скука».
Тъй като Сачака не беше част от Обединените земи, тук нямаше желаещи да постъпят в Гилдията младежи, чиито магически способности да се налага да бъдат проверени, нямаше проблеми с местните гилдийци, които да трябва да бъдат разрешавани и нямаше гостуващи магьосници, които да е необходимо да бъдат посрещани и настанявани. Единственото, с което той трябваше да се занимава, бяха редките съобщения между Гилдията и сачаканския крал и елит, или въпроси, свързани с търговията или разрешенията за преминаване или заселване. Всъщност работата си беше все същата, само че преди бе прекарвал доста време — обикновено вечер — гостувайки на важни и могъщи сачаканци. Но откакто се бе завърнал от преследването на Лоркин и неговите похитители в планината, поканите за вечеря и разговори с ашаките, могъщия елит на Сачака, внезапно секнаха.