— Колко ще получи?
— Двайсет лири.
Така, сякаш бях изпил огромни количества шампанско под акомпанимента на оркестър, който свири много силно. Още преди проповедникът да заговори, настроението на околните беше смущаващо за човек с трезв ум, защото огромната тълпа беше започнала да пее химни веднага щом зае местата си. И макар че мнението, което си бях съставил за жителите на Луниндно, не беше високо, нямаше как да отрека вокалните им умения. Има нещо в уелския глас, когато подеме песен, което никой друг глас не притежава, нещо зловещо и изпитателно, което прониква в съзнанието на човека и сякаш го разбърква с кол. В добавка към това беше последвала и речта на Евън Джоунс.
Не ми трябваше дълго време, за да разбера защо този човек беше преминал през провинцията като пожар. Той притежаваше магнетизъм, искрена убеденост и глас на пророк, който плаче в пустошта. Пламенните му очи сякаш се взираха във всеки един от присъстващите в залата, а всеки път, когато спираше, около мен се надигаха въздишки и вопли като дим от пещ. Той приключи след повече от час, както с изненада установих след справка с часовника си. Аз премигнах като разбуден сомнамбул, поотърсих се, за да се уверя, че все още съм там и излязох. Докато вървях и се оглеждах за „Шапка и пера“, бях, както вече казах, в странно приповдигнато настроение и крачех в нещо подобно на унес, но внезапен глъч ме изтръгна ит мислите ми. Огледах се и видях табелата на „Шапка и пера“, окачена над една сграда от другата страна на улицата.
Това беше съмнителна кръчма в съмнителен квартал, а звуците, които се разнасяха от вътрешността й, не биха чаресали на нито един миролюбив пешеходец. Чуваха се крясъци и звук от трошене на стъкло. Внезапно вратата га отвори и една позната фигура бързо се измъкна навън. Миг по-късно на прага се появи жена.
Тя беше дребна, но държеше най-голямата и страховита бърсалка, която съм виждал. От тази бърсалка се стичаше мръсна вода и докато женицата я размахваше заплашително, мъжът, след като погледна тревожно през рамо, продължи бързешком по пътя си.
— Здравейте, мистър Билсън! — казах аз, когато той се стрелна край мен.
Може би това не беше най-удачният момент да подема светски разговор с него. Той не показа никакво желание да спре. Изчезна зад ъгъла, а жената с няколко вдъхновени слова размаха победоносно бърсалката си и отново влезе в кръчмата. Продължих да вървя и след малко една едра фигура се измъкна предпазливо от съседната малка уличка и закрачи редом с мен.
— Не те познах, мистър — рече с извинителен тон мистър Билсън.
— Очевидно доста бързахте — съгласих се аз.
— Р-р-р! — каза мистър Билсън и за известно време изпадна в дълбокомислено мълчание.
— Коя — попитах аз може би малко нетактично — беше тази ваша приятелка?
Мистър Билсън доби смутен вид. Съвсем ненужно, по мое мнение. Дори героите могат с пълно основание да треперят пред бърсалка, размахана от разгневена жена.
— Излези от задната стая — смутено каза той. — Почна да крещи, като видя к’во съм направил. Не мож’ удари жена — кавалерски обясни мистър Билсън.
— Разбира се, че не — съгласих се аз. — Но какъв беше проблемът?
— Извърших дубро дело — добродетелно заяви мистър Билсън.
— Добро дело?
— Излях им бирите.
— Чии бири?
— Ами сичките им бири. Влязох и вътре имаше доста грешни хора, дето се наливаха с бира. И аз ги излях. Сичките. Тръгнах по масите и им излях бирите една подир друга. Тез бедни грешници бая са изнинадаха — каза мистър Билсън с, както ми се стори, тържествуваща усмивка.
— Лесно мога да си го представя.
— Хъ?
— Казвам, сигурен съм, че са били изненадани.
— Р-р-р! — отвърна мистър Билсън. Той се намръщи. — Бирата — продължи с хладна непреклонност той — е лошо нещо. Греховна е, де, бирата. Жили като змия и хапе като проклета усойница.
Устата ми се навлажни. Тъкмо такава бира търсех из страната години наред. Помислих си, обаче, че не е благоразумно да го споделям. Поради някаква причина, която не можех да проумея, моят спътник, който някога обичате бирата не по-малко от всеки друг, очевидно беше изпълнен с новодобита пуританска неприязън към тази напитка. Реших да сменя темата.
— С нетърпение очаквам участието ви в мача довечера.
Той ме изгледа безизразно.
— Мойто?
— Да, в Одфелоус Хол.
Той поклати глава.
— В никакъв Одфелоус Хол няма да се бия — отвърна той. — Нито в Одфелоус Хол, нито нейде другаде ши са бия, нито довечера, нито друга вечер. — Той се замисли дълбоко и след малко, очевидно стигнал до заключение, че последното му изречение може да бъде подсилено с прибавянето на отрицание, добави „Не!“.