Именно в този напрегнат миг, някакъв глас прошепна в ухото ми:
— Половин момент, мистър!
Една ръка леко ме избута настрани. Нещо едро скри светлината от погледа ми. И Уилбърфорс Билсън, провирайки се между въжетата, изпълзя на ринга.
За целите на летописеца беше добре, че в първите няколко мига след тази смайваща случка публиката изпадна в изумено мълчание. В противен случай щеше да бъде трудно да търся мотиви и да обяснявам скрити причини. Според мен зрителите бяха или твърде изненадани, за да за крещят, или за няколко кратки секунди си помислиха, че мистър Билсън представлява авангард на отряд от цивилни полицаи, които всеки момент щяха да нахлуят в залата. Факт е, че в продължение на минута те останаха безмълвни и мистър Билсън успя да каже онова, крето искаше.
— Боксирането — изрева мистър Билсън — не е праведно!
Откъм публиката се разнесе притеснено шумолене.
Съдията колебливо подвикна:
— Ей! Ей!
— Греховно е — обясни мистър Билсън с глас, подобен на сирена, която предупреждава корабите в дъждовно и мъгливо време. Речта му беше прекъсната от мистър Томас, който се опитваше да го заобиколи и да нападне Ъкридж. Тупалката леко го бутна назад.
— Гуспуда! — изрева той. — Аз също бях побойник! Удрял съм мъже, когато съм бил ядосан. Р-р-р, аха. Ама получих просветление. О, братя мои…
Никой не успя да чуе следващите му думи. С изненадваща внезапност смразяващата тишина се стопи. Навсякъде из залата наскачаха изпълнени с възмущение посетители, които държаха да изложат мнението си за ставащото.
Съмнявам се обаче, че дори и да му бяха дали възможност да продължи речта си, мистър Билсън щеше да говори по-дълго, защото в този момент Лойд Томас, който гризеше връзките на ръкавиците си с вид на човек, чието търпение е изчерпано, изведнъж захвърли тези пречки, предпочитайки в замяна по-свободната самоизява и като пристъпи с голи ръце, удари силно мистър Билсън в ченето.
Мистър Билсън се обърна. Виждаше се, че е засегнат, но повече душевно, отколкото физически. За миг той сякаш не беше сигурен какво да направи. После обърна и другата страна.
Кипящият от гняв мистър Томас удари и нея. Сега вече Уилбърфорс Билсън преодоля своята нерешителност и съмнения. Той очевидно сметна, че е направил всичко, което би могло да се очаква от един пацифист. Човек има само две страни. Той протегна подобната си на мачта ръка, за да блокира трети удар, контрира с точност и дух, които запратиха нападателя му с олюляване към въжетата, след което свали бързо сакото си и се захвана за работа с онова непросветлено усърдие, което го беше направило несъмнен любимец на публиката в стотици пристанища. А аз внимателно подхванах Ъкридж, докато падаше от ринга и бързо го подбрах по коридора към неговата съблекалня. Бих дал какво ли не, за да остана и наблюдавам суматохата, която обещаваше да се превърне в битката на всички времена, ако полицията не се намесеше, но задълженията на приятелството винаги са стояли на първо място за мен. След десетина минути обаче, когато Ъкридж, измит, облечен и възстановен възможно най-близо до нормалното състояние, което може да постигне човек, изпитал цялата тежест на Лойд Томас в някоя жизненоважна точка на тялото си, протягаше ръка към своята мушама, през междинните врати долетя вик, който беше толкова завладяващ, та моят спортен дух отказа да го пренебрегне.
— Връщам се след минутка, старче — казах аз.
И пришпорван от този все по-гръмовит рев, аз препуснах обратно към залата.
В промеждутъка, докато помагах на моя пострадал приятел, в залата очевидно бяха успели да въведат известно благоприличие. Конфликтът беше загубил първоначалната си бурна невъздържаност. Поддръжниците на благоприличното начало в спора бяха успели да придумат мистър Томас да надене ръкавиците си, бяха успели да намерят един чифт и за Тупалката. Освен това беше ясно — възникналият конфликт се ръководеше от етикета на турнира, защото бяха определили рундове и един от тях току-що беше свършил. Мистър Билсън седеше отпуснат на един стол в своя ъгъл, а секундантите се грижеха за раните му. В другия ъгъл се извисяваше мистър Томас. Дори един поглед към двамата мъже беше достатъчен, за да добия представа какво беше предизвикало внезапният страхотен изблик на ентусиазъм сред патриотите на Луниндно. В последните секунди на рунда, който току-що беше приключил, местният син очевидно категорично беше излязъл напред по точки. Може би някой случаен удар беше успял да си проправи път през гарда на Тупалката, оставяйки го открит и беззащитен за последната атака. Той седеше безсилно отпуснат в ъгъла си и имаше вид на човек, чиито моменти са преброени. Очите му бяха затворени, устата му зееше отворена и цялата му фигура говореше за изтощение. Мистър Томас, напротив, беше подпрял ръце на коленете си, приведен нетърпеливо напред, сякаш тази формалност — почивката между рундовете — дразнеше неговия властен дух.