Гонгът прозвуча и той скочи от мястото си.
— Момко! — прошепна измъчен глас и една ръка ме хвана за лакътя.
С крайчеца на окото си забелязах, че Ъкридж е застанал до мен. Аз се отърсих от него. Моментът не беше никак подходящ за разговор. Цялото ми внимание беше насочено към онова, което ставаше на ринга.
— Чуваш ли, момко?
Положението там беше стигнало онзи етап, когато публиката губи самоконтрол — силните мъже се качват върху столовете си, а слабите мъже крещят: „Сядай!“. Във въздуха витаеше онова наелектризиращо вълнение, което предшества всеки нокаут.
И в следващия момент нокаутът дойде. Ала не Лойд Томас нанесе последния удар. Уилбърфорс Билсън, гордостта на Бърмъндзи, който само миг преди това се клатеше под ударите на своя противник като стар негоден кораб под напора на ураган, беше открил някакъв мистериозен източник на енергия, който му помогна да нанесе онзи последен удар, който печели битки. Той се издигна нагоре, профуча право към целта си и посредством изумителен, чудотворен ъперкът изпълни своята задача. Това беше последната дума. Всеки друг по-лек удар любимият син на Луниндно можеше да понесе с твърдост, защото тялото му сякаш беше направено от тик, неподатливо на повечето неща с изключение на динамита. Но това беше финалът. Той не остави място за спор, нито за отбягване. Лойд Томас се завъртя, описа пълен кръг, отпусна ръце и бавно рухна на пода.
От публиката се разнесе див вик, а после настъпи тържествена тишина. И в тишината гласът на Ъкридж отново прозвуча в ухото ми.
— Слушай, момко, този проклет Превин е избягал с цялата сума от постъпленията.
В малката всекидневна на Карлиън стрийт номер седем беше тихо и тя изглеждаше тъмна. Това се дължеше на факта, че Ъкридж беше доста едър и вземаше толкова навътре ударите на Съдбата, че когато нещо се провалеше, мрачното му настроение сякаш изпълваше стаята като мъгла. В продължение на няколко минути след завръщането ни от Одфелоус Хол никой от двама ни не проговори. Ъкридж беше изчерпал речниковия си запас по адрес на мистър Превин; що се отнася до мен, нещастието ми се струваше толкова огромно, че съчувствените ми слова дойдоха да изглеждат като подигравка.
— Току-що си спомних още нещо — глухо каза Ъкридж, като се размърда на канапето.
— Какво е то? — тихо и съчувствено попитах аз.
— Този тип Томас. Той трябваше да получи още двайсет лири.
— Не мисля, че ще си ги поиска.
— Ще си ги поиска и още как — мрачно каза Ъкридж. — Като се изключи факта, дявол да го вземе — продължи той и в гласа му внезапно се прокрадна оптимистична нотка — че не знае къде се намирам. Бях забравил това. Имахме късмет, че се изнесохме от онази зала преди да ме спипа.
— Мислиш, че Превин, когато е уговарял подробностите с мениджъра на Томас, не е споменал къде сте отседнали?
— Малко вероятно. Защо да го прави? Поради каква причина?
— Един джентълмен иска да се срещне с вас, сър — монотонно произнесе жената в напреднала възраст от вратата.
Джентълменът влезе. Беше мъжът, който беше дошъл в съблекалнята да съобщи, че Томас е на ринга; и макар че тогава не ни бяха представили един на друг, не ми трябваше слабия стон на Ъкридж, за да разбера кой е.
— Мистър Превин? — каза той. Беше енергичен мъж, с прями обноски и пряма реч.
— Не е тук — отговори Ъкридж.
— И вие ще свършите работа. Вие сте негов съдружник. Дойдох за онези двайсет лири.
Настъпи мъчително мълчание.
— Няма ги — каза Ъкридж.
— Какво няма?
— Парите, дявол да го вземе. И Превин го няма. Офейка.
Погледът на мъжа стана неприятен. Макар че светлината в стаята беше слаба, тя беше достатъчна, за да видим израза на лицето му и този израз в никакъв случай не беше любезен.
— Това не ми върши работа — каза той с металически нотки в гласа.
— Виж сега, стари друже…
— Този номер няма да мине. Искам си парите или ще извикам полицай. Хайде!
— Но, човече, бъди разумен.
— Сгреших, като не ги прибрах предварително. Сега обаче ще ги взема. Давай ги.
— Но аз ти казах, че Превин офейка!
— Наистина е офейкал — вметнах аз, като се опитах да помогна.
— Точно така, мистър — прозвуча глас откъм вратата. — Срещнах го, когато се измъкваше.