Никой в гостната не каза повече думи. Защото никой тук нямаше вяра по-голяма от тази — да пренася кръста си без да роптае и без да моли върховния Съдия за милост.
Послепис: Този разказ написах през 1996 г. и го публикувах в един вестник. Но през 2002 г. срещнах двете жени, които доведоха незрящата Ани в манастира. Сега те ми казаха, че тя вече има свое дете; свири на пиано… Дадоха ми нейна снимка, от която с радост разбрах, че тя наистина вижда онова, което нашите очи понякога не надзират — навярно заради страстта ни да виждаме и да имаме всичко?