— И какво общо имам аз с всичко това? — избухна той. — Вие двамата ме нападнахте, упоихте и очевидно ме отвличате като пленник в тази адска машина. Какво съм ви сторил? Как ще се оправдаете?
— Бих могъл да отвърна с въпроса защо ти трябваше да се промъкваш като крадец в моя двор. Ако си беше вървял кротко по пътя, нямаше да бъдеш тук. Не споря, наложи се да нарушим гражданските ти права. Единственото ми оправдание е, че личните интереси трябва да отстъпят пред общочовешките. Доколкото знам, в момента вършим нещо, което не е било постигано никога в цялата човешка история, а може би и в историята на вселената. Открихме как да се изтръгнем от онова късче материя, върху което е зароден нашият биологичен вид; човечеството протяга шепи към безкрая, а сетне навярно и към вечността. Едва ли си толкова тесногръд да смяташ, че животът на един-единствен човек, та дори и животът на милиони може дори за секунда да се сравнява с подобно събитие.
— Съжалявам, обаче не съм съгласен — възрази Рансъм. — Винаги съм оспорвал подобни възгледи, даже когато става дума за вивисекция. Но ти не отговори на въпроса. За какво съм ви потрябвал? Каква полза ще имате от мен на тази… Малакандра?
— Виж, това не знам — каза Уестън. — Идеята не беше наша. Просто изпълняваме заповед.
— Чия?
Отново настана мълчание.
— Хайде, стига — каза накрая Уестън. — Всъщност няма никакъв смисъл да продължаваме тоя разпит. През цялото време задаваш въпроси, на които не мога да отговоря — било защото не знам отговорите, било защото няма да ги разбереш. Пътешествието ще бъде много по-приятно, ако се примириш с положението и престанеш да тормозиш себе си и нас. А това съвсем нямаше да е трудно, ако възгледите ти не бяха тъй непоносимо ограничени и себични. Мислех си, че всеки би приел с въодушевление ролята, която ти предлагаме; вярвах, че даже и червеят, ако можеше да го осъзнае, би се издигнал до висотата на саможертвата. Разбира се, под саможертва имам предвид кратката загуба на време и свобода, както и поемането на някои дребни рискове. Тъй че не ме разбирай погрешно.
— Е — каза Рансъм, — ти държиш картите, значи ще трябва да се примиря. Според мен твоите възгледи са си чиста лудост. Вероятно всички тия приказки за безкрайност и вечност означават, че в момента се смяташ упълномощен да вършиш каквото и да било — без никакви ограничения — само защото допускаш, че подир безброй векове някакви невъобразими същества, далечни потомци на днешния човек, ще могат да лазят из най-далечните кътчета на вселената.
— Да, каквото и да било, без никакви ограничения — свирепо отвърна физикът. — И цялата световна наука — защото аз не признавам за наука литературата, историята и тем подобни боклуци — ще бъде безрезервно на моя страна. Радвам се, че повдигна този въпрос и те съветвам да запомниш отговора. А сега, ако ме последваш в съседното помещение, ще мога да ти предложа закуска. Внимавай като се изправяш, тук теглото ти е нищожно в сравнение с онова, на което си свикнал.
Рансъм стана от леглото и неговият тъмничар отвори вратата. В стаята мигновено нахлу поток от ослепителна златна светлина, която напълно засенчи бледото сияние на земния диск.
— След малко ще ти дам тъмни очила — каза Уестън, прекрачвайки в съседното помещение, откъдето се лееше светлината.
Рансъм имаше чувството, че Уестън се изкачва към вратата като към било на хълм и отвъд нея потъва надолу. Когато го последва — бавно и предпазливо — изпита странното усещане, че върви към ръба на пропаст: помещението оттатък прага изглеждаше извъртяно на една страна, тъй че отсрещната стена беше почти успоредна на пода под краката му. Когато обаче се осмели да пристъпи напред, той откри, че подът е равен и гладък, а след като попадна в новото помещение, стените изведнъж се изправиха и заобленият таван се озова над главата му. Поглеждайки назад, видя как спалнята се прекатурва на свой ред — таванът се бе превърнал в стена, а една от стените заемаше мястото на таван.
— Скоро ще свикнеш — успокои го Уестън, който бе забелязал погледа му. — Корабът има сферична форма и след като напуснахме гравитационното поле на Земята, за нас „надолу“ означава посоката към центъра на собствения ни малък метален свят. Разбира се, ние предвиждахме това и изградихме кораба по съответния начин. В центъра има кухо кълбо — вътре държим запасите си — и неговата повърхност е подът, по който вървим. Кабините са разположени около него, а стените им поддържат голямото външно кълбо, което от наша гледна точка е таван. Тъй като центърът винаги се намира „отдолу“, мястото под краката ти неизменно изглежда равно, а стената, до която стоиш — отвесна. Но от друга страна кълбото, наричано „под“, е толкова малко, че винаги можеш да виждаш отвъд неговия ръб — отвъд онова, което бихме нарекли хоризонт, ако бяхме бълхи — и затова забелязваш пода и стените на съседната кабина под странен ъгъл. Разбира се, на Земята е съвсем същото, само че ние сме прекалено дребни, за да го усетим.