— Да не мислиш, че поемам всички тия рискове за развлечение? — подчертаваше той при всеки удобен случай.
Преките въпроси за ролята на Рансъм в цялата история обикновено се натъкваха на упорито мълчание. Само веднъж Девайн, който според Рансъм в дадения случай съвсем не беше трезвен, призна, че в общи линии му „пробутват горещия картоф“.
— Обаче не се съмнявам — добави той, — че ще доживееш до следващата сбирка с приятелите от доброто старо училище.
Всичко това можеше да подхрани напълно основателни тревоги. Странното бе, че Рансъм не се тревожеше особено. Той непрестанно се намираше в такова великолепно настроение, при което човек просто не е способен да се отдаде на мрачни мисли за бъдещето. От едната страна на кораба царуваше вечна нощ, от другата — вечен ден; всяко от тия две състояние бе великолепно по своему и Рансъм с наслада обикаляше от илюминатор на илюминатор. През нощите, които можеше да сътвори с едно прекрачване на прага, той лежеше с часове, унесен в съзерцание на звездното небе. Земният диск не се виждаше и звездите царуваха сред своите вечни владения, огромни и гъсти като маргаритки по занемарена ливада — без облаци, изгреви или лунни лъчи, които да засенчват сиянието им. Имаше неописуемо великолепни планети и невъобразими съзвездия: небесни сапфири, рубини, изумруди и прашинки от разтопено злато; нейде отляво висеше дребна, далечна комета; а между и зад всичко това, безмерно по-могъща и осезаема, отколкото при поглед от Земята, властваше необятна, загадъчна чернота. Светлините потрепваха, сякаш се разгаряха от собствения му поглед. Лежейки гол върху постелята нощ подир нощ като някаква нова Даная, той откри, че му е все по-трудно да отхвърля древните астрологически теории — ако не телесно, то поне с цялата сила на въображението си усещаше как „нежният допир“ на звездите се лее и даже пронизва беззащитното му тяло. Наоколо царуваше абсолютна тишина, нарушавана само от неравномерните звънтящи звуци. Вече знаеше, че това са метеорити — зареяни дребни частици междупланетно вещество, блъскащи непрестанно по техния кух стоманен барабан. Досещаше се, че всеки момент могат да срещнат нещо по едро, което да превърне в метеорити целия кораб заедно с обитателите му. Сега усещаше, че Уестън с право го е нарекъл „тесногръд“ при първоначалния му панически изблик. Приключението беше твърде възвишено и обстоятелствата прекалено величави, за да бъде уместно друго чувство, освен върховна наслада. Но дните — тоест часовете, прекарани в слънчевото полукълбо на техния микрокосмос — бяха по-прекрасни от всичко останало. Той често се вдигаше от леглото само след няколко часа сън, притеглян неудържимо към зоните на светлина; с неугасващо изумление съзерцаваше онова вечно пладне, което винаги го очакваше, независимо от условностите на човешкото време. Там, обгърнат изцяло в потока от чист ефирен цвят и безмилостна, но гальовна светлина, Рансъм се изпъваше в пълен ръст с полупритворени очи и докато странната им колесница ги носеше с едва доловим трепет през бездните на покоя далеч над пределите на нощта, той оставяше всемирните сили ден подир ден да прочистват тялото и съзнанието му, като ги изпълват с нова жизненост. В един от своите кратки и неохотни отговори Уестън призна, че тия усещания имат научна основа — според него тук хората възприемаха редица лъчи, които не успяват да проникнат през земната атмосфера.
Но Рансъм с течение на времето постепенно откри и друга, по-духовна причина за непрестанно растящата бодрост и възторженост в душата си. Плещите му отхвърляха бремето на един кошмар, отдавна зароден в разума на съвременния човек от онази нова митология, която неотклонно следва научния прогрес. Беше чел доста за „Космоса“; в дъното на съзнанието му от години се спотайваше унилата представа за черна, ледена пустота, за някакво върховно мъртвило, разделящо световете един от друг. До неотдавна изобщо не бе подозирал колко силно го засяга тази представа — ала сега самото название „Космос“ му се струваше едва ли не светотатствена клевета спрямо лъчезарния върховен океан, сред който плаваха. Не можеше да нарече това пространство „мъртво“; всеки миг усещаше как оттам го облъхва жизнена сила. Та как би могло да е другояче, след като от този океан се бяха зародили световете с целия живот върху тях? Доскоро го бе смятал за безплодна пустош; сега разбираше, че това е утробата, която поражда светове и чието пламтящо, неизмеримо потомство се взира всяка нощ към Земята с безброй погледи… а тук тия погледи нарастваха хилядократно! Не, името „Космос“ бе съвършено неточно. Древните мислители бяха проявили мъдростта да говорят просто за небеса — небеса, изпълнени с величие.