Домакините все още не се появяваха и Рансъм неволно се замисли за Девайн. Изпитваше към него онази особена неприязън, с която си спомняме за човек, на когото сме се възхищавали в един кратък период от детството си, а сетне сме надживели това чувство. Някога Девайн бе усвоил с половин срок по-рано от своите ученици изкуството на хлапашката ирония, пародираща сантименталните и високопарни клишета на възрастните. В течение на няколко седмици всички, включително и Рансъм, се превиваха от смях пред неговите намеци за Доброто старо училище, Правилата на играта, Товара на белия човек и Точния мерник. Но още преди да напусне Уедъншоу, Рансъм вече смяташе Девайн за ужасен досадник, а в Кембридж старателно го избягваше и се чудеше отдалече как може една толкова повърхностна и едва ли не стандартна личност да постига успех подир успех. Сетне дойде загадъчното избиране на Девайн в аристократичното Лестърско дружество, а след това и още по-странната загадка на непрестанно растящото му богатство. Малко по-късно той напусна Кембридж и се пресели в Лондон, където според слуховете бе станал „важна клечка“. От време на време при срещи между някогашните съученици ставаше дума за него и разговорът неизменно завършваше с нещо от рода на: „Да му се не надяваш на тоя Девайн, голям хитрец излезе“, или пък с печалния извод: „Просто нямам представа как може подобен тип да се добере толкова високо“. Ако се съдеше по краткия разговор в задния двор, бившият съученик на Рансъм не се бе променил особено през изминалите години.
Скърцането на отворена врата прекъсна размислите му. Девайн влезе, носейки върху поднос бутилка уиски, чаши и сифон.
— Уестън търси нещо за похапване — обясни той, докато оставяше подноса на пода до креслото на Рансъм, после се зае да отваря бутилката.
Рансъм, който вече се чувстваше твърде жаден, подхвърли, че домакинът е от ония досадни хора, които забравят да протегнат ръка в началото на разговора. Девайн междувременно стържеше с острието на тирбушона станиола от тапата, но за момент прекрати дейността си и запита:
— Как тъй се озова по тукашните затънтени места?
— Тръгнал съм на екскурзия — обясни Рансъм. — Снощи преспах в Стоук Ъндърууд, а тая вечер се надявах да намеря подслон в Надърби. Обаче не ме приеха, та затова се бях упътил към Стърк.
— Божичко! — възкликна Девайн, забравяйки за тирбушона. — За пари ли го правиш, или от чист мазохизъм?
— За удоволствие, разбира се — заяви Рансъм, без да откъсва поглед от все още запушената бутилка.
— А можеш ли да обясниш на непосветения прелестите на подобно занимание? — запита Девайн, като се опомни за момент, колкото да откъсне парченце станиол.
— Трудно е да се каже. Аз по принцип обичам да ходя пеш…
— Господи! Сигурно в армията си се чувствал великолепно. Бегом до хоризонта и обратно, а?
— Не, в никакъв случай. В армията е точно обратното. Там не оставаш сам нито за миг, а и нямаш избор кога да вървиш и кога да спреш. Виж, като турист ти си напълно свободен. Спираш където ти хареса и продължаваш когато сам решиш. През цялото време не се нуждаеш от ничие мнение и зависиш единствено от себе си.
— Докато една вечер завариш в хотела телеграма: „Върни се незабавно“ — каза Девайн, смъквайки най-сетне станиола.
— Само ако си толкова глупав да оставиш списък на маршрута си и да се придържаш към него! Колкото до мен, в най-лошия случай би се появил някой пощенски служител с въпроса: „Има ли тук някой си доктор Елуин Рансъм, за когото предполагат, че е на екскурзия из Средна Англия?“
— Почвам да проумявам — каза Девайн, като изтегли тапата наполовина и спря. — Ако беше в бизнеса, тоя номер нямаше да мине. Късметлия си, дума да няма. Обаче наистина ли можеш да изчезнеш просто така? Нямаш ли жена, хлапета, някой достопочтен стар роднина или нещо подобно?
— Само една омъжена сестра в далечна Индия. В крайна сметка аз съм просто един университетски преподавател. А както сам знаеш, през ваканцията преподавателят е почти нереално създание. В колежа никой не се интересува от него, камо ли пък някой отвън.
Тапата най-сетне изхвръкна от бутилката с бодър пукот.
— Кажи докъде да спра — рече Девайн, докато Рансъм протягаше чашата си. — Слушай, сигурен съм, че не може да е толкова гладко. Наистина ли твърдиш, че никой не знае къде си, кога трябва да се върнеш и къде да те открие?