След като Рансъм кимна утвърдително, Девайн пое сифона и внезапно изруга.
— Май че е празен. Имаш ли нещо против чешмяната вода? Ще трябва да налея от кухнята. Докъде да ти сипя?
— Догоре, ако обичаш — каза Рансъм.
Няколко минути по-късно Девайн най-после се завърна с дългоочакваното питие. Докато оставяше с доволна въздишка полуизпразнената чаша, Рансъм подхвърли, че ваканцията му може и да е странна, но Девайн също си е избрал твърде необичайно място за почивка.
— Така си е — кимна Девайн. — Обаче ако познаваше Уестън, щеше да разбереш, че е по-просто да тръгнеш с него, отколкото да спориш. Дето се казва, непоклатим колега.
— Колега ли? — изненадано повтори Рансъм.
— Донякъде. — Девайн се озърна към вратата, придърпа креслото си по-близо до Рансъм и продължи с поверителен тон: — Обаче иначе е свестен образ. Между нас казано, вложих малко пари в последните му експерименти. Всичко е честно и почтено: за световния прогрес, за човешко добруване и тъй нататък, обаче си има и промишлена насока.
Докато Девайн говореше, с Рансъм се случи нещо странно. Отначало просто му се стори, че думите на Девайн започват да губят смисъл. Той сякаш казваше, че е индустриален и в двете посоки, но все не намирал подходящ експеримент за лондонската среда. После Рансъм осъзна, че думите губят не толкова смисъла, колкото силата си и това беше напълно обяснимо, защото сега Девайн се намираше нейде безкрайно далече — поне на един-два километра, но се виждаше съвършено ясно, като че гледан от обратната страна на телескоп. Седнал в далечината върху миниатюрното си кресло, той съзерцаваше Рансъм с някакво ново и странно изражение на лицето. Това започваше да му внушава безпокойство. Рансъм опита да се надигне, но откри, че е загубил всякаква власт над тялото си. Чувстваше се съвсем удобно, ала ръцете и краката му сякаш бяха привързани към креслото, а главата му като че бе здраво стегната в менгеме — добре тапицирано, но абсолютно неподатливо менгеме. Не изпитваше страх, макар да осъзнаваше, че трябва да го изпитва и скоро ще се срещне с него. После стаята бавно и постепенно изчезна от погледа му.
Рансъм нямаше представа дали онова, което последва, имаше някаква връзка със събитията, описани по-нататък в тази книга, или беше просто причудлив сън. Стори му се, че заедно с Уестън и Девайн стои сред малка градинка, заобиколена с висока стена. В градината грееха ярки слънчеви лъчи, но над стената не се виждаше нищо, освен мрак. Опитваха да се прехвърлят през стената и Уестън помоли да го повдигнат. Рансъм му повтаряше да не минава оттатък, защото там цари непрогледна тъмнина, но Уестън настоя и тримата продължиха усилията си. Рансъм беше последен. Върху стената стърчаха парчета натрошено стъкло, затова той първо метна отгоре палтото си и чак след това прехвърли крак. Другите вече бяха скочили в отвъдния мрак, но преди да ги последва, в стената се отвори врата — която никой от тях не бе забелязал — и в градината нахълтаха някакви фантастични човекоподобни същества, влачещи подир себе си Уестън и Девайн. Оставиха ги в градината, после се оттеглиха в мрака и отново заключиха вратата. Изведнъж Рансъм откри, че не е в състояние да слезе от стената. Остана да седи на върха — не толкова изплашен, колкото смутен, защото усещаше десния си крак откъм външната страна на стената някак безкрайно тъмен, а левия — невероятно светъл.
— Ако стане още по-тъмно, кракът ми ще се откъсне — каза той. После наведе глава към мрака и запита: — Кой е тука?
Странните същества навярно още бяха там, защото отвърнаха като хор от бухали:
— Уха… уха… уха…
Постепенно Рансъм започна да осъзнава, че кракът му не е мрачен, а студен и изтръпнал, защото другият отдавна лежи преметнат върху него; осъзна също, че седи в кресло сред осветена стая. Някъде наблизо разговаряха, вероятно от доста време насам. Малко по малко главата му се избистряше. Разбра, че е бил упоен, хипнотизиран, или и двете едновременно, но сега отново си възвръщаше контрола над тялото, макар все още да се чувстваше твърде слаб. Без ни най-малък опит да помръдне, той се вслуша внимателно в гласовете.
— Вече почна да ми омръзва, Уестън — говореше Девайн, — особено като се има предвид, че залагам собствените си пари. Казвам ти, той ще свърши същата работа като момчето, а в някои отношения и по-добра. Само че скоро ще се свести и трябва незабавно да го качим на борда. Всъщност трябваше да свършим тая работа още преди час.
— Момчето беше идеален обект — мрачно отвърна Уестън. — Некадърно да свърши за човечеството каквото и да било, освен да плоди малки идиотчета. В едно наистина цивилизовано общество незабавно биха го предали на някоя държавна лаборатория за експерименти.