— Хора бяга от свят преди той умре — все напред и напред, разбира?
— А когато всички светове бъдат мъртви?
Уестън мълчеше. След малко Оярса проговори отново:
— Не се ли питаш защо моят народ, чийто свят е стар, не е дошъл отдавна да заеме вашия?
— Хо-хо! — възкликна Уестън. — Вие не знае как.
— Грешиш — каза Оярса. — Преди хиляди хилядолетия, когато на вашия свят още нямаше нищо живо, студената смърт падна над моята харандра. Тогава ме обзе дълбок смут, не толкова заради смъртта на моите хнау — Малелдил не ги създава дълголетни — колкото заради онова, което вложи в мислите им владетелят на твоя свят, защото тогава той още не беше окован. Искаше да ги направи такива, каквито сте сега — достатъчно мъдри, за да видят как наближава смъртта на целия им народ, но не толкова мъдри, че да я приемат. Скоро щяха да вземат криви решения. Те бяха способни да създават небесни кораби. Чрез мен Малелдил ги възпря. Едни излекувах, други лиших от тела…
— И виж какво става! — прекъсна го Уестън. — Сега вие много малко… затворени в хандрамити… скоро всички умира.
— Да — каза Оярса, — но едно нещо захвърлихме в харандрата: страха. А заедно с него убийството и бунта. Даже най-слабият сред моите хнау не се бои от смъртта. Само Кривия, повелителят на вашия свят, прахосва и осквернява живота ви с бягство от онова, което накрая все пак ви настига. Ако бяхте верни на Малелдил, щяхте да имате покой.
Уестън цял се тресеше от сблъсъка между страстното желание да говори и ограниченото познаване на езика.
— Брътвежи! Малодушни брътвежи! — изкрещя той на английски; после се изпъна в цял ръст и добави на малакандриански: — Ти казва твой Малелдил оставя всички умира. Друг, Крив, той бори, скача, живее — няма дрън-дрън. Аз не интересува Малелдил. Харесва Крив — аз на негов страна.
— Нима не разбираш, че той не може и не желае… — започна Оярса, после прекъсна, сякаш бе размислил. — Но сега трябва да узная от Рансъм за вашия свят, а това ще трае чак до вечерта. Няма да убия никого, дори и Тънкия, защото не сте от моя свят. Утре ще си заминете със своя кораб.
Изведнъж Девайн пребледня и бързо заговори на английски:
— За Бога, Уестън, накарай го да разбере. Ние сме тук от месеци… сега Земята не е в противостояние. Кажи му, че не може да стане. По-добре да ни убие веднага.
— Колко ще трае пътуването ви до Тулкандра? — запита Оярса.
Използвайки Рансъм за преводач, Уестън обясни, че при сегашното положение на двете планети пътуването е почти невъзможно. Разстоянието бе нараснало с милиони километри. Ъгълът на маршрута им спрямо слънчевите лъчи щеше да бъде съвсем различен от онзи, на който се бе надявал. Дори ако по някаква нищожна случайност улучеха Земята, беше почти сигурно, че запасите им от кислород ще се изчерпят далеч преди да са пристигнали.
— Кажи му да ни убие още сега — добави той.
— Знам всичко това — каза Оярса. — И ако останете на моя свят, трябва да ви убия — не ще търпя подобни същества на Малакандра. Знам, че шансът да достигнете своя свят е малък; но и малкият шанс е повече от нищо. Направете своя избор до утре по пладне. А сега ми кажи едно. Ако все пак пътуването успее, колко време ще ви отнеме най-много?
След дълги пресмятания Уестън отговори с треперещ глас, че ако не успеят за деветдесет дни, изобщо няма да стигнат, а и дотогава вече ще бъдат мъртви от задушаване.
— Деветдесет дни ще имате — каза Оярса. — Моите сорнове и пфифлтриги ще ви дадат въздух (ние също владеем това умение) и храна за деветдесет дни. Но ще направят още нещо с вашия кораб. Не желая той повече да се завръща в небето, след като докосне Тулкандра. Ти, Дебели, не беше тук, когато се погрижих за убитите от вас хроси; Тънкия ще ти разкаже. Малелдил ме е научил да върша това и отвъд времето и разстоянието. Преди небесният ви кораб да се издигне, моите сорнове ще направят така, че на деветдесетия ден да загуби тялото си, да се превърне в онова, което наричате нищо. Ако този ден го завари в небето, смъртта ви и бездруго ще е решена; но не се бавете в кораба, щом докосне Тулкандра. А сега, деца мои, отведете тези двамата и вървете където желаете. Трябва да поговоря с Рансъм.
21.
През целия следобед Рансъм остана насаме с Оярса, за да отговаря на неговите въпроси. Тъй като не ми е разрешено да опиша този разговор, мога само да кажа, че гласът го приключи с думите:
— Ти ми разкри повече чудеса, отколкото знае цялото небе.
След това обсъдиха бъдещето на Рансъм. Беше му дадено пълното право на избор дали да остане на Малакандра или да предприеме отчаяното пътешествие към Земята. Рансъм дълго се колеба, но накрая реши да рискува заедно с Уестън и Девайн.