С течение на времето вярата му в думите на Оярса за елдилите не отслабваше, а растеше. Не видя нито един от тях; ослепителното сияние около кораба правеше невъзможни ония тъй фини промени на светлината, които биха издали присъствието им. Но чуваше, или поне му се струваше, че чува как към звънтенето на метеоритния дъжд се примесват множество деликатни звуци или трептения, а често чувството за нечие безплътно присъствие в кораба ставаше неоспоримо. Тъкмо заради това собствената му участ изглеждаше незначителна. И той, и цялото човечество бяха дребни и мимолетни пред тази неизмерима пълнота. Мозъкът му просто нямаше сили да обхване мисълта за истинските жители на вселената, за триизмерната безконечност на тяхната територия и неизброимите епохи на тяхното минало; ала в тия мигове сърцето му биеше по-уверено от когато и да било.
За щастие той достигна това състояние на духа преди да са започнали истинските премеждия. Откакто бяха напуснали Малакандра, термометърът неотклонно пълзеше нагоре; сега показанията му надхвърляха най-високата си точка от предишния полет. И продължаваха да растат. Светлината също се засилваше. Въпреки тъмните очила Рансъм непрекъснато стискаше клепачи и отваряше очи само за миг, колкото да извърши най-необходимите движения. Подозираше, че ако достигне Земята, зрението му ще бъде увредено завинаги. Но това не бе нищо в сравнение с мъките на горещината. Тримата будуваха по двайсет и четири часа в денонощието, търпейки страданията на жаждата с подпухнали очи, почернели устни и олющени лица. Би било истинска лудост да увеличат оскъдните си водни дажби — лудост беше дори да хабят въздуха в спорове по въпроса.
Рансъм отлично разбираше какво става. Залагайки всичко на карта в борбата си за живот, Уестън бе дръзнал да навлезе далече отвъд земната орбита — там, където никога не бе стигал човек, а може би каквото и да било живо същество. Вероятно това бе неизбежно — не можеха да гонят отдалечаващата се Земя по ръба на нейния обиколен път. Трябваше да се помъчат да я пресрещнат… да пресекат… и това беше безумие! Но тези размисли почти не го вълнуваха; човек не можеше дълго да мисли за друго, освен за жаждата. Мислеше за вода; после за жаждата; после за мислите, породени от жаждата; после пак за вода. А термометърът продължаваше да се покачва. Стените на кораба пареха. Очевидно наближаваше криза. В следващите часове жегата трябваше да ги убие или да отслабне.
Тя отслабна. Настана миг, в който лежаха изтощени и разтреперани, а наоколо сякаш царуваше студ, макар че всъщност жегата в кораба все още надхвърляше и най-страшните земни горещини. Засега Уестън бе успял; беше ги подложил на най-високата температура, която теоретично може да издържи човек и тримата оцеляха. Но вече не бяха същите. От този момент нататък Уестън спеше крайно рядко, дори и в свободното си време; след около час неспокойна дрямка той неизменно се връщаше към своите карти и безкрайните, почти безнадеждни изчисления. Отстрани личеше как се бори с отчаянието — как отново и отново приковава изплашения си мозък към цифрите. Вече не поглеждаше другите двама. Даже сякаш бе занемарил контролната кабина. Девайн бродеше като сомнамбул. Рансъм прекарваше все по-голяма част от времето си в тъмната половина и с часове лежеше там, без да мисли за нищо. Макар да бяха отминали първата голяма опасност, вече никой не се надяваше пътешествието да завърши с успех. От петдесет дни мълчаха в своята стоманена черупка, а въздухът ставаше все по-задушен.
Уестън дотолкова не бе на себе си, че дори позволи на Рансъм да вземе участие в навигацията. Предимно със знаци, но и с няколко тихо прошепнати думи му обясни всичко необходимо за този етап от полета. Очевидно се носеха към родната планета — но с твърде слаба надежда да я достигнат навреме — под напора на някакъв космически „попътен вятър“. Няколко прости правила позволиха на Рансъм да задържа винаги в центъра на илюминатора звездата, която му посочи Уестън, но докато дежуреше, винаги беше готов с лявата си ръка да позвъни в каютата на физика.