Тази звезда не беше Земята. Дните — чисто теоретичните „дни“, имащи тъй отчаяно практическо значение за тримата пътници — бяха достигнали петдесет и осем, когато Уестън промени курса и в центъра се появи ново светило. На шейсетия ден пролича, че е планета. На шейсет и шестия беше като планета, гледана през бинокъл. На седемдесетия Рансъм си каза, че никога не е виждал подобно нещо — ослепителен диск, прекалено едър за планета и прекалено дребен, за да е Луната. Откакто взимаше участие в навигацията, небесното настроение го бе напуснало. В гърдите му се събуждаше дива, животинска жажда за живот, примесена с носталгичен копнеж по чистия въздух, гледките и ароматите на Земята — копнеж за трева, месо, бира, чай и човешки гласове. В началото най-трудно му беше да се бори с дрямката по време на дежурство; сега, макар въздухът да бе застоял, трескавата възбуда го държеше непрестанно нащрек. Често в края на смяната откриваше, че дясната му ръка е подута и изтръпнала; часове наред без да усеща я бе притискал в контролното табло, сякаш този нищожен напор можеше да тласне кораба още по-бързо.
Оставаха им двайсет дни. Деветнайсет… осемнайсет… белият земен диск вече беше голям колкото монета и му се стори, че различава Австралия и югоизточния край на Азия. Час подир час бавното въртене преместваше очертанията на континенти през диска, ала самият диск отказваше да расте. „Давай! Давай!“ — мърмореше Рансъм на кораба. Десет дни — дискът беше колкото Луната и сияеше толкова ярко, че не можеха да го гледат. Въздухът в тясното им кълбо беше непоносимо задушен, ала Рансъм и Девайн рискуваха да си прошепнат по някоя дума, докато се сменяха на дежурство.
— Ще успеем — казваха те. — Сега вече ще успеем.
Докато сменяше Девайн на осемдесет и седмия ден, Рансъм си помисли, че със Земята нещо не е наред. Още преди края на дежурството подозрението му се превърна в увереност. Тя вече не беше истински кръг, а леко се издуваше от едната страна; имаше почти крушовидна форма. Когато пристигна на смяна, Уестън хвърли поглед към илюминатора, яростно позвъни на Девайн, блъсна Рансъм настрани и зае навигаторското кресло. Лицето му бе пребледняло като платно. Зае се да прави нещо с приборите, но когато Девайн влезе в кабината, той вдигна глава и отчаяно сви рамене. После захлупи лице в шепите си върху таблото.
Рансъм и Девайн се спогледаха. Измъкнаха Уестън от креслото — той ридаеше като дете — и Девайн зае неговото място. Най-сетне Рансъм разбра загадката на изпъкналата Земя. Онова, което изглеждаше като издутина върху нейния диск, почваше все по-ясно да се очертава като втори, почти също тъй едър диск. Той покриваше повече от половината Земя. Беше Луната — между тях и Земята, следователно с триста и осемдесет хиляди километра по-близо. Рансъм не знаеше какво означава това за кораба. Девайн очевидно знаеше и никога не бе изглеждал тъй достоен за възхищение. Лицето му бе пребледняло като на Уестън, ала очите му бяха бистри и неестествено ярки; приведе се над таблото като животно готово за скок и започна да си подсвирква през зъби.
Няколко часа по-късно Рансъм разбра какво става. Сега лунният диск беше по-голям от Земята, а постепенно забеляза, че и двата диска се смаляват. Корабът вече не летеше нито към Земята, нито към Луната; намираше се по-далече от тях, отколкото преди половин час и тъкмо това целеше трескавата дейност на Девайн. Работата не беше само там, че Луната преграждаше пътя им към Земята; изглежда, по някаква причина — вероятно свързана с гравитацията — беше опасно да минават прекалено близо до Луната и сега Девайн отклоняваше кораба към космоса. Пред самото пристанище бяха принудени да се върнат в открито море. Рансъм погледна хронометъра. Беше утрото на осемдесет и осмия ден. Оставаха им само два дни, за да достигнат Земята, а те се отдалечаваха от нея.
— Предполагам, че това е краят — прошепна той.
— Така изглежда — прошепна Девайн, без да надига глава.
Уестън най-сетне се окопити и застана до Девайн. Рансъм нямаше какво да прави. Сега беше уверен, че скоро ще умрат. След като го разбра, страданията на напрежението секнаха изведнъж. Смъртта — независимо дали щеше да дойде сега или след трийсет години на Земята — надигна глава и властно настоя за внимание. Човек винаги желае да извърши някои последни приготовления. Рансъм напусна контролната кабина и се върна в една от слънчевите каюти при покоя на нетрепващата светлина, топлината, безмълвието и острите сенки. В момента най-малко би могъл да мисли за сън. Но навярно застоялият въздух го замая. Той заспа.