Събуди се сред почти пълен мрак от някакъв силен, монотонен шум, който отначало не успя да разпознае. Напомняше му за нещо — нещо, чувано сякаш в предишен живот. Равномерният барабанящ звук се раздаваше някъде над него. Внезапно сърцето му трепна до болка.
— О, Господи — изхълца той. — О, Господи! Това е дъжд.
Намираше се на Земята. Въздухът наоколо беше тежък и застоял, но от мъчителното чувство на задух нямаше и следа. Рансъм осъзна, че все още е в космическия кораб. Изплашени от „разпадането“, другите двама бяха напуснали кораба още в момента на кацането, изоставяйки — типично за тях — своя спътник на произвола на съдбата. Не беше лесно да открие пътя навън сред мрака и под смазващия товар на земната гравитация. Ала все пак успя. Намери люка и запълзя по външната повърхност на кълбото, гълтайки въздуха с пълни гърди; подхлъзна се в калта, благослови нейния мирис и накрая изправи на крака непривичната тежест на своето тяло. Стоеше сред непрогледна нощ и пороен дъжд. Попиваше влагата с всяка пора на тялото си; с целия копнеж на сърцето си прегръщаше дъха на поле — част от родната му планета, където растеше трева, където пасяха крави, където скоро щеше да стигне до ограда и порта.
Крачеше от около половин час, когато ярък проблясък изотзад и кратък порив на вятъра му съобщиха, че корабът вече не съществува. Прие това почти безразлично. Беше зърнал отпред неясни светлини, човешки светлини. Озова се на пътека, после на път, после на селска улица. Отпред сияеше отворена врата. Отвътре долитаха гласове, говореха на английски. Усети познати миризми. Влезе и без да обръща внимание на всеобщата изненада, пристъпи към бара.
— Една бира, моля — каза Рансъм.
22.
Ако се водех от чисто литературни съображения, моят разказ би трябвало да завърши тук, но вече е време да сваля маската и да запозная читателя с истинската и чисто практична цел, заради която бе написана тази книга. Същевременно той ще узнае как изобщо стана възможно създаването й.
Доктор Рансъм — а сега вече би трябвало да е ясно, че това не е истинското му име — скоро се отказа от своята идея за малакандриански речник и въобще от идеята да разкаже на света за приключението си. Няколко месеца боледува, а когато се възстанови, обзеха го дълбоки съмнения дали онова, което си спомня, е станало в действителност. То твърде силно напомняше болезнена халюцинация, а както и сам разбираше, повечето му предполагаеми приключения можеха да се обяснят по психоаналитичен път. Не беше особено привързан към тази версия, тъй като отдавна бе забелязал, че голям брой „реални“ обекти от флората и фауната на собствения ни свят могат да бъдат обяснени по същия начин, щом веднъж човек приеме хипотезата, че са илюзии. Но усещаше, че ако той сам се съмнява наполовина в своята история, другите ще я отхвърлят напълно. Реши да си държи езика зад зъбите и с това всичко щеше да свърши, ако не беше едно твърде любопитно съвпадение.
Тук идва мой ред да навляза в тази история. Познавах повърхностно доктор Рансъм от няколко години и си кореспондирах с него по литературни и филологически въпроси, макар че рядко се срещахме. Следователно бе напълно в реда на нещата преди няколко месеца да му напиша едно писмо, от което ще цитирам най-важната част. Тя гласеше:
„В момента се занимавам с платонистите от дванайсети век и между другото открих, че пишат на адски труден латински. В съчиненията на един от тях, Бернардус Силвестрис, срещнах дума, за която много бих искал да узная твоето мнение — думата Oyarses. Тя се използва в описанието на пътуване през небесата и изглежда, че Oyarses е «разумът» или духът-покровител на небесна сфера, тоест, казано по-просто — на планета. Попитах К. Дж. и той смята, че би трябвало да е Ousiarches. Разбира се, това звучи смислено, но някак не ме задоволява. Срещал ли си случайно дума като Oyarses и би ли ми подхвърлил идея от кой език може да произлиза?“
Прекият резултат от това писмо бе поканата да гостувам през почивния ден на доктор Рансъм. Той ми разказа цялата си история и оттогава двамата почти непрестанно работим над загадката. В ръцете ни попаднаха множество факти, които засега нямам намерение да публикувам; факти за планетите като цяло и за Марс в частност, факти за средновековните платонисти и (не на последно място) факти за професора, когото наричам с измисленото име Уестън. Разбира се, бихме могли да предложим на цивилизования свят систематичен обзор на тези факти — това обаче почти със сигурност ще предизвика всеобщо недоверие и съдебен процес от страна на „Уестън“. Същевременно и двамата чувстваме, че не бива да мълчим. Всеки нов ден засилва нашата вяра: марсианският oyarses е бил прав в твърдението, че настоящата „небесна година“ ще бъде преломна, че дългата изолация на нашата планета отива към края си и че предстоят велики дела. Открихме основания да смятаме, че средновековните платонисти са живели през сегашната небесна година — всъщност тя трябва да е започнала през дванайсети век от нашата ера — и че споменаването на името Оярса (латинизирано като oyarses) в трудовете на Бернардус Силвестрис не е случайно. Разполагаме също така с доказателства — растящи ден след ден — че „Уестън“, или силата, стояща зад „Уестън“, ще играе много важна роля в събитията през следващите няколко века и ако не се намесим, тази роля ще бъде пагубна. Не смятаме, че става дума за нашествие към Марс — нашият призив не е просто „Долу ръцете от Малакандра“. Опасностите, които ни заплашват, не са само планетни, а космически или поне в рамките на слънчевата система; и не са временни, а вечни. Засега ще е неразумно да казвам повече.