Доктор Рансъм разбра пръв, че нашият единствен шанс е да публикуваме всичко под формата на фантазия, която определено няма да се приеме като факт. Той дори смяташе — надценявайки твърде силно скромните ми литературни способности — че така ще имаме допълнителното предимство да излезем пред широката публика и в много случаи да достигнем до хората преди „Уестън“. На моето възражение, че ако бъде прието като фантазия, това ще е равносилно на „измислица“, той отвърна, че в разказа ще са вплетени достатъчно доказателства за неколцината читатели — шепата читатели, би трябвало да кажа — готови още сега да навлязат по-надълбоко.
— А те — каза той — лесно ще открият теб или мен и още по-лесно ще разберат кой е „Уестън“. Така или иначе, засега се нуждаем не толкова от вярващи, колкото от хора, запознати с определени идеи. Ако успеем да пренасочим поне един процент от читателите от идеята за Космос към идеята за Небеса, това ще е добро начало.
И двамата обаче не предвиждахме бързия развой на събитията, поради които книгата ще остарее още преди да бъде публикувана. Тези събития вече направиха тъй, че тя да е само пролог към истинския ни разказ. Колкото до следващите етапи на приключението… е, още преди Киплинг великият Аристотел е казал: „Това е друга история“.
ПОСЛЕПИС
(из писмо до автора от прототипа на „доктор Рансъм“)
… Мисля, че си прав и с две-три поправки (отбелязани с червено) ръкописът става за издаване. Не отричам, че съм разочарован, но от друга страна всеки опит да се разкаже подобна история неминуемо ще разочарова човека, който наистина е бил там. Не намеквам за безмилостния начин, по който си отрязал цялата филологическа част, макар че в сегашния вид предлагаме на читателя чиста карикатура на малакандрианския език. Имам предвид нещо по-сложно — нещо, което сам не съм в състояние да изразя. Как би могъл човек „да предаде“ малакандрианските аромати? Нищо не се завръща по-ясно в сънищата ми… особено ароматът на пурпурните гори в ранно утро, където самото споменаване за „гори“ и „ранно утро“ е подвеждащо, защото те кара да мислиш за пръст, мъх, паяжини и аромати от нашата планета, а аз мисля за нещо съвсем различно. По-„ароматно“… да, но не е топло, пищно или екзотично, както подсказва тази дума. Нещо ароматно, пикантно и все пак съвсем хладно, съвсем разредено, трепкащо дълбоко навътре в носа — нещо, вършещо с чувството ни за обоняние същото, което вършат със слуха острите, високи ноти на цигулката. И заедно с това винаги чувам звука на песен — мощна, глуха, леко виеща мелодия на огромни гърла, по-дълбока от гласа на Шаляпин, „топла и тъмна мелодия“. Спомня ли си за тази песен, винаги ме обзема носталгия по моята долина в Малакандра; ала Бог ми е свидетел, че когато я чувах там, копнеех за Земята.
Разбира се, имаш право; щом ще го публикуваме като измислица, просто трябва да пресоваш онова време от престоя ми в селото, през което „нищо не се случва“. Но ми е мъчно. Тия спокойни седмици на безгрижен живот сред хросите — те са за мене главното, което се случи. Аз ги познавам, Люис; точно това не можеш да вмъкнеш в обикновена измислица. Например, тъй като на поход винаги си нося термометър (с него съм излекувал мнозина от въображаеми болести), знам, че нормалната температура на хроса е 39.4 градуса по Целзий. Знам — макар да не помня откъде го научих — че те живеят около 80 марсиански години, равни на 160 земни; че се женят на около 20 години (40 наши); че изпражненията им, наподобяващи конските, не са противни нито за тях, нито за мене и се използват в земеделието; че не мигат и не се просълзяват; че могат (според твоя израз) „да направят главата“, но не и да се напият в някоя празнична вечер — каквито имат много. Но какво мога да сторя с тези късчета информация? Просто ги извличам чрез анализ от цялостния жив спомен, който не може да се изрази с думи, а никой на този свят не ще е способен да изгради верния образ от подобни парченца. Например, мога ли да обясня дори на теб откъде знам с абсолютна увереност защо малакандрианците не държат домашни любимци и по принцип не се отнасят към своите „низши животни“ както ние към нашите? Естествено, те самите никога не биха могли да ми го кажат. Човек разбира едва когато види и трите вида на едно място. Всеки от тях е за другите едновременно и като човек, и като животно, според нашите разбирания за тези две думи. Те могат да разговарят, да си сътрудничат, имат една и съща етика; в това отношение сорнът и хросът се срещат като човек с човек. Ала всеки от тях открива, че другият е различен, забавен, привлекателен — както нас ни привличат животните. Някакъв наш незадоволен инстинкт, заради който се отнасяме спрямо неразумните същества почти като към разумни, е истински удовлетворен на Малакандра. Там не се нуждаят от домашни любимци.