Защо трябва да съкратиш описанието ми как металният капак се заклещи точно преди кацането на Малакандра? Без него разказът ти за страданията ни от прекалената светлина по обратния път предизвиква логичния въпрос: „Защо не са дръпнали капаците?“. Не вярвам в твоята теория, че „читателят никога не забелязва подобни неща“. Аз бих забелязал, сигурен съм.
Има две сцени, които бих желал да опиша в книгата; впрочем няма значение, те са изписани в мен самия. Щом затворя очи, пред мен винаги е едната или другата.
В едната виждам малакандрианското небе на разсъмване; то е бледосиньо, толкова бледо, че сега, когато отново привикнах със земния небосвод, бих го нарекъл почти бяло. Върху неговия фон короните на гигантските треви — „дърветата“, както ги наричаш — изглеждат черни, но в далечината, отвъд километри ослепително синя вода, отсрещните гори са акварелно пурпурни. Около мен сенките по бледата ниска растителност са като сенки върху сняг. Пред мен крачат фигури — грамадни, но стройни, черни и изящни; огромните обли глави върху източени, гъвкави тела им придават прилика с черни лалета. Те слизат с песен към езерния бряг. Мелодията изпълва с трепет цялата гора, макар да е толкова тиха, че едва я чувам — напомня приглушена мелодия на орган. Някои се качват на лодките, но повечето остават. Всичко става бавно; това не е обикновено потегляне, а церемония. Или по-точно погребение на хроси. Тези тримата с прошарени муцуни, на които другите помагат да заемат местата си, отиват в Мелдилорн, за да умрат. Защото в този свят, ако не се броят неколцината погубени от хнакра, никой не умира преди срока. Всички живеят докрай колкото е отредено на техния род и смъртта при тях е също тъй предсказуема, както раждането при нас. Цялото село знаеше, че тези трима ще умрат тази година, този месец; не беше трудно дори да се познае, че ще умрат тази седмица. А сега те отиват да получат последно напътствие от Оярса, да умрат и да бъдат „лишени от тяло“. Мъртвите тела ще съществуват само броени минути — на Малакандра няма ковчези, гробари, гробища и катафалки. Долината е строго тържествена, ала не виждам признаци на скръб. Те не се съмняват в безсмъртието и приятелите от едно поколение не се разделят. Напускаш света както си дошъл в него — с „другите от твоята година“. Нито страх има преди смъртта, нито тлен подир нея.
Другата сцена е нощна. Виждам как двамата с Хиой се къпем в топлото езеро. Той се смее на моето тромаво плуване; привикнал с един по-тежък свят, аз просто не мога да се потопя във водата, за да греба както трябва. И тогава виждам нощното небе. В по-голямата си част то е като нашето, макар че дълбините са по-черни и звездите по-ярки; но на запад става нещо, което не бих могъл да ти обрисувам напълно с никакво земно сравнение. Представи си Млечния път увеличен — Млечния път, гледан в най-ясна нощ през най-големия телескоп. А после си го представи не да пресича зенита, а да изгрява като съзвездие иззад планинските върхове — ослепителна огърлица от светлинки, ярки като планети, бавно се вдига нагоре, додето изпълва една пета от небосвода и сега между нея и хоризонта има ивица чернота. Светлините са толкова бляскави, че заслепяват, но това е само началото. Предстои още нещо. По харандрата плъзва сияние като от лунен изгрев.
— Ахихра! — провиква се Хиой и от околния мрак му отвръщат лаещи гласове.
Ето че истинският повелител на нощта изгрява и бавно поема нагоре през тази странна западна галактика, затъмнявайки светлините й със своя блясък. Аз извръщам очи, защото малкият диск е далеч по-ярък от Луната в най-пищното й великолепие. Целият хандрамит се къпе в безцветна светлина; мога да преброя горските стъбла по отсрещния бряг на езерото; виждам, че ноктите ми са нащърбени и мръсни. И сега се досещам какво съм видял — Юпитер изгрява иззад астероидите, със седемдесет милиона километра по-близо, отколкото са го виждали някога земни очи. Но малакандрианците биха казали „вътре в астероидите“, защото имат странния навик понякога да преобръщат слънчевата система наопаки. Те наричат астероидите „танцьори пред прага на Великите светове“. Великите светове са планетите, разположени според нас „отвъд“ или „извън“ астероидите. Глундандра (Юпитер) е най-голям сред тях и в малакандрианската философия има някакво значение, което не мога да проумея. Той е „центърът“, „великият Мелдилорн“, „тронът“ и „празникът“. разбира се, те добре знаят, че там не може да има живот, поне от планетен тип; и в никакъв случай не биха си позволили езическата идея да свържат Малелдил с определен дом. Но някой или нещо от изключителна важност се свързва с Юпитер; както обикновено — „Сероните трябва да знаят“. Но те никога не ми казват. Може би най-добрият коментар е от онзи автор, за когото ти споменах: „Защото както мъдро е казал великият Африканус, че никога не е бил по-малко сам, отколкото в самотата, така и в нашата философия нито една част от този вселенски ред не е по-малко самотна от онази, която невежите смятат за най-самотна, тъй като оттеглянето на хора и зверове не означава друго, освен по-чести срещи с по-съвършени създания.“