— Може и да си прав. Обаче в днешна Англия съдбата на подобно момче със сигурност ще заинтересува Скотланд Ярд. А погледни сега този приятел. Още дълги месеци никой няма да се сети за него, пък и да се сетят, няма да имат представа откъде точно е изчезнал. Той дойде сам. Не е оставил адрес. Няма роднини. И в крайна сметка сам си напъха носа където не трябваше.
— Добре де, но право да си кажа, не ми харесва цялата работа. Все пак той е човешко същество. А момчето беше… просто екземпляр. Е, в края на краищата става дума само за една-единствена личност, при това навярно съвсем безполезна за обществото. Нали и ние рискуваме живота си. Щом е в името на велика цел…
— За Бога, не започвай отново с тия приказки. Нямаме време.
— Според мен — заяви Уестън, — той би се съгласил, ако можехме да му обясним.
— Дръж му краката, аз ще го хвана за раменете — каза Девайн.
— Ако наистина смяташ, че е на път да се опомни, по-добре ще е да му сложиш още една доза — предложи Уестън. — Не можем да започнем преди изгрев слънце. И никак няма да е приятно, ако трябва да се борим вътре с него още два-три часа. Най-добре ще е да се свести едва след като потеглим.
— Вярно. Дръж го под око, докато изтичам горе за нова доза.
Девайн излезе от стаята. През леко открехнатите си клепачи Рансъм видя, че Уестън стои до креслото. Нямаше представа как ще реагира тялото му и дали изобщо ще се подчини на един внезапен опит за движение, но отлично разбираше, че трябва да рискува. Още щом Девайн затвори вратата, той се хвърли с всичка сила в краката на Уестън. Ученият се просна по очи върху креслото, а Рансъм с мъчително усилие го отметна настрани, изправи се и хукна към коридора. Чувстваше се толкова слаб, че на прага се спъна и падна, но ужасът го пришпорваше; само след една-две секунди той вече беше пред външната врата и отчаяно се мъчеше да издърпа резетата. Но мракът и треперещите му ръце правеха задачата непосилна. Още преди да бе изтеглил първото резе, по плочките зад гърба му отекна тропот на подковани обуща. Сграбчиха го за краката и раменете. Облян в пот той риташе, въртеше се, крещеше като луд със смътната надежда за спасение отвън и продължаваше да се бори с ярост, на каквато никога не би повярвал, че е способен. В един прекрасен миг вратата се отвори, свежият нощен въздух облъхна лицето му и Рансъм зърна безметежните звездни лъчи и дори собствената си раница в края на верандата. После върху главата му се стовари тежък удар. Последното, което успя да долови чезнещото му съзнание, бе как нечии силни ръце го помъкнаха обратно към мрачния коридор и вратата се захлопна с трясък.
3.
Когато се опомни, Рансъм лежеше в постеля сред някакво тъмно помещение. Мъчеше го жестоко главоболие и обща слабост, тъй че отначало не изпита никакво желание да стане и да проучи къде се намира. Докосвайки с длан челото си, той откри, че се поти обилно, а това насочи вниманието му към факта, че стаята (ако наистина беше стая) е необичайно топла. Като се пресегна да отметне завивките, Рансъм докосна стената отдясно на леглото — тя беше не просто топла, а направо гореща. Размаха лявата си ръка из пустотата от другата страна и усети, че там въздухът е по-хладен — очевидно топлината идваше от стените. Опипа лицето си и откри подутина над лявото око. Това му напомни за схватката с Уестън и Девайн, от което пък незабавно стигна до извода, че трябва да са го заключили в някоя барака зад пещта. В същото време той погледна нагоре и откри източника на мътната светлина, в която (едва сега го осъзна) през цялото време бе различавал движението на ръцете си. Точно над главата му имаше нещо като капандура — квадрат от нощното небе, изпълнен със звезди. Стори му се, че никога не е виждал толкова мразовита нощ. Ярко пулсиращи като от някаква непоносима болка или наслада, струпани на безброй безформени гроздове, вълшебно ясни, пламнали сред абсолютната чернота, звездите приковаха цялото му внимание, разтърсиха го, омаяха го и го притеглиха да се надигне и да седне върху леглото. Същевременно гледката засили пулсиращото главоболие и това му напомни, че е бил упоен. Тъкмо бе започнал да предполага, че упойката може да има някакъв остатъчен ефект върху зениците, което би обяснило неестествената яркост на звездното небе, когато погледът му отново бе привлечен нагоре от сребрист проблясък в ъгъла на капандурата, напомнящ блед слънчев изгрев. Една-две минути по-късно в зрителното му поле изплува глобусът на пълната луна. Рансъм седеше като вкаменен и се взираше в нея. Никога не бе виждал подобна луна — толкова бяла, едра и ослепително ярка. „Като футболна топка, лепната за стъклото — каза си мислено той и след миг добави: — Не, всъщност е много по-голяма.“ Вече беше напълно уверен, че с очите му става нещо: луната в никакъв случай не би могла да има размерите на светилото, което виждаше.