Сега сиянието на огромната луна — ако наистина беше луна — огряваше помещението като в най-ясен слънчев ден. Стаята се оказа твърде странна. Подът беше толкова тесен, че леглото и една малка масичка го заемаха почти изяло; таванът изглеждаше двойно по-широк и стените бяха скосени навън, от което Рансъм изпитваше чувството, че лежи върху дъното на дълбока и тясна ръчна количка. Това затвърди убеждението му, че страда от временно, а може би и трайно увреждане на зрението. Във всички други отношения обаче той се възстановяваше доста бързо и дори изпитваше някаква странна лекота в гърдите, придружена с чувство на бодрост и възбуда. Горещината беше все тъй непоносима, затова Рансъм свали сакото и жилетката си, преди да се изправи и да проучи помещението. Изправянето обаче се превърна в истинска катастрофа, която го накара да се замисли с дълбока тревога за остатъчните ефекти от упойката. Макар че не усети да е положил някакво изключително мускулно усилие, той изведнъж излетя над леглото с изумителна мощ, блъсна с глава капандурата и след миг се просна на пода. Сега лежеше край отсрещната стена, която според предишните му наблюдения трябваше също да е скосена навън като страната на ръчна количка. Но не беше така. Опипа я, сетне се вгледа най-внимателно; нямаше никакво съмнение, че стената се издига под прав ъгъл спрямо пода. Рансъм отново се изправи — този път бавно и предпазливо. Чувстваше се изумително лек — толкова лек, че едва успяваше да удържи нозете си върху пода. За пръв път през ума му прелетя подозрението, че може би вече е мъртъв и се намира в отвъдния живот. Неволно потрепера, но стотици дълбоко вкоренени убеждения не му позволяваха да приеме сериозно подобна възможност. След като я отхвърли, той се зае да проучи своя затвор. Резултатът не оставяше място за съмнения: всички стени изглеждаха скосени навън, тъй че таванът да е значително по-широк от пода, но когато заставаше до която и да било от тях, тя се оказваше строго отвесна — нещо, което той провери не само с поглед, но и чрез допир, като се наведе и опипа с пръсти ъглите между стените и пода. Проучването му разкри още две любопитни подробности. Стените и подът на помещението бяха направени от метал и през цялото време вибрираха едва доловимо с някакъв странен, беззвучен трепет, в който имаше нещо особено — не толкова механично, колкото напомнящо тръпка на живо същество. Но макар че вибрирането беше безшумно, в стаята не царуваше тишина — на неравни интервали откъм тавана долитаха поредици от мелодични удари и почуквания. Сякаш отвън някой бомбардираше с дребни, звънтящи снаряди металното помещение, в което се намираше. Рансъм вече се чувстваше дълбоко изплашен — изпитваше не онази прозаична боязън, с която се сблъсква човек по време на война, а главозамайващ, сковаващ страх, почти неотделим от усещането за бодрост и възбуда; беше застинал в равновесие на някакъв невидим емоционален водораздел и усещаше, че всеки момент може да се сгромоляса към умопомрачаващ ужас или към възторжен екстаз. Сега знаеше, че не се намира в подводница, а едва доловимият трепет на метала бе прекалено слаб за сухоземно превозно средство. В такъв случай кораб, предположи той, или някакъв вид самолет… но и двата варианта не можеха да обяснят странните му усещания. Озадачен, Рансъм отново седна на леглото и се вгледа в злокобно подпухналата луна.
Самолет, някакъв летателен апарат… добре, но защо луната изглеждаше толкова едра? Много по-едра, отколкото бе предположил в началото. При никакви обстоятелства луната не би могла да има подобни размери; и той изведнъж осъзна, че е разбирал това още от самото начало, но ужасът не му е позволявал да си го признае. Същевременно през главата му прелетя мисъл, от която дъхът му спря: тази нощ в небето изобщо не можеше да има пълна луна. Отлично си спомняше, че бе напуснал Надърби в безлунна вечер. Дори ако случайно не бе забелязал тъничкия полумесец, луната не би могла да нарасне чак толкова само за няколко часа. Нещо повече — изобщо не би могла да се превърне в този чудовищен диск, далеч по-голям от футболната топка, с която я бе сравнил отначало. Та тя запълваше едва ли не половината небе. И къде бе изчезнал „лунния човек“ — познатите очертания на заоблено лице, в което се бяха взирали безброй човешки поколения? Не това изобщо не беше Луната; и при тази мисъл той усети как косата му настръхва.