В този момент звукът на отворена врата го накара да се обърне. Ослепително ярък овал проблесна зад него и веднага изгасна, когато вратата се затвори, след като през нея премина масивният силует на гол мъж, в когото Рансъм разпозна Уестън. От устата на пленника не излетя нито упрек, нито молба за обяснение; дори не му мина мисълта за нещо подобно под надвисналото чудовищно светило. Самото присъствие на още едно човешко същество, предлагащо ако не друго, то поне капчица близост и топлина, разкъса напрежението на нервите му, които досега се бяха борили с бездънното отчаяние. Когато отвори уста, Рансъм откри, че в гласа му звучат ридания.
— Уестън! Уестън! — изстена той. — Какво е това? Луната не може да е толкова голяма. Не е тя, нали?
— Не — отвърна Уестън. — Това е Земята.
4.
Краката на Рансъм се подкосиха и той навярно рухна върху леглото, но осъзна това чак след няколко минути. Междувременно бе изгубил представа за каквото и да било, освен за собствения си страх. Не знаеше дори от какво точно се бои — страхът сам по себе си бе овладял цялото му съзнание и продължаваше да расте като безформен и безграничен облак. Не загуби съзнание, макар че охотно би предпочел да припадне. Всяка промяна — смърт, сън или благополучно пробуждане, след което всичко да се окаже обикновен кошмар — би била истинско щастие. Но промяна нямаше. Вместо това в съзнанието му се пробуди дълбоко вкорененият самоконтрол на доброто възпитание — онази добродетел, която е наполовина двуличие, или пък обратното, онова двуличие, което е наполовина добродетел — и той отговори на Уестън, без да се срамува от треперещия си глас:
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се.
— Тогава къде сме?
— На около сто и четирийсет хиляди километра от Земята.
— Искаш да кажеш, че сме… в космоса.
Рансъм едва успя да избъбри последната дума като изплашено дете, което говори за призраци или като отчаян пациент, признаващ най-сетне, че страда от рак.
Уестън кимна.
— Защо? — запита Рансъм. — Защо ви трябваше да ме отвличате. И как го направихте?
За момент Уестън сякаш бе склонен да отговори на въпроса, но сетне вероятно размисли, защото седна на леглото до Рансъм и заяви:
— Предполагам, че ще си спестим излишни разправии, ако изясня нещата още отсега, за да не ни тормозиш с непрестанни въпроси през предстоящия месец. Що се отнася до това как сме го направили — сигурно имаш предвид механизмите на космическия кораб — питането е просто излишно. Нищо няма да разбереш, ако не си един от неколцината истински физици на нашия век… а ако имаше дори най-малката вероятност да разбереш, естествено, нямаше да ти кажа и дума. Ако пък ти доставя удоволствие да повтаряш думи, които не проумяваш — всъщност тъкмо това правят невежите, когато молят за обяснение — то нека да речем, че използваме някои от най-слабо изследваните свойства на слънчевото излъчване. Колкото до въпроса защо сме тук — просто защото пътуваме към Малакандра…
— Искаш да кажеш звезда, наречена Малакандра?
— Дори и невежа като теб едва ли би предположил, че напускаме слънчевата система. Малакандра е много по-близо; ще я достигнем след около двайсет и осем дни.
— Няма планета с такова название — възрази Рансъм.
— Наричам я с истинското й име, а не с онова, което са измислили нашите астрономи.
— Това е нелепо — каза Рансъм. — Та как, за Бога, би могъл да узнаеш истинското й име?
— От тамошните жители.
Този път Рансъм се нуждаеше от известно време, за да преосмисли чутото.
— Искаш да кажеш, че вече си бил на тази планета, звезда или каквото и да е там?
— Да.
— Слушай, ти сигурно се шегуваш — каза Рансъм. — По дяволите, това не е някаква си следобедна разходка. Защо никой не е чул? Защо не е гръмнало по всички вестници?
— Защото не сме идиоти — сопна се Уестън.
След кратко мълчание Рансъм отново запита:
— Как се нарича планетата според нашата терминология?
— Да се разберем веднъж завинаги — отсече Уестън. — Нямам намерение да ти кажа. Ако след пристигането успееш сам да го разбереш, много ти здраве. Обаче не смятам, че можеш да ни стреснеш с научните си познания. А междувременно просто не е необходимо да знаеш.
— И твърдиш, че планетата е обитаема? — запита Рансъм.
Уестън го изгледа някак странно, после кимна. Безпокойството на Рансъм от този поглед бързо прерасна в гняв — чувство, което досега бе почти затрупано от другите противоречиви вълнения.