Сега пък се интересуват дали продавам картините. Обяснявам им, че преди съм ги продавал, но вече не го правя. Колко ли струва една картина като тази? Не ми се ще да им казвам. Сумата няма нищо общо с парите, които родителите им изкарват с тежък труд. Ужасно несправедливо е. Казвам им, че рисувам за удоволствие и не продавам картините.
Спрях да ги продавам, когато започнах да изкарвам пари с писане на романи. Нямаше смисъл да продавам платната си, след като вече имах възможност да купувам картини. Май двамата с жена ми сме най-големите живи почитатели на живописното ми творчество.
Едно от децата сочи обувките ми. Обул съм маратонки за бягане „Найки“, които здравата съм износил. Вече не обичам да нося обикновени обувки.
— Ей, вижте, има „Найки“, сигурно е много богат.
Хлапетата се скупчват около мен. Всичките говорят едновременно. Думите, които чувам най-често са:
— Виж това! Виж онова! Виж това! Виж онова!
Удивително колко различни езици и изрази можеш да срещнеш в един квартал. Спомням си някои от фразите, които използвахме като деца. С изненада установявам колко много приличат тези деца на нас самите на техните години. Причината може би се крие във възрастта им, но като че ли е по-дълбока; дали пък не става въпрос за някакъв специфичен подвид, неподвластен на времето, на атомните бомби, войните, икономическите кризи, наркотиците и всичко останало? Изглеждат ми уникални, неповторими по същия онзи начин, по който бяхме самите ние. Познавам френските деца, както и тези от Ню Джърси и Калифорния, но тези тук са различни. Малкият анклав от моето детство е оцелял непокътнат през годините. Успявам дори да забележа различни типове в групата, която ме е заобиколила. Ето един едър гръмогласен малчуган, който все бута останалите, без да обръща внимание на нищо. Познавам го отпреди петдесет години. Дори си спомням името му. Тук сякаш има точно копие на всяко едно от децата, с които съм израснал. Няма как да не потърся в групичката някой, който да прилича на мен или на сестра ми. Не е лесно да си спомниш как точно си изглеждал някога, трудно е да прецениш външността си обективно, но съм сигурен, че двамата с нея имаме свои двойници.
Децата най-сетне започват да се разотиват, майките им ги очакват за обяд, поне предполагам, че е така, освен ако нещата не са се променили от времето, когато живеехме тук. Ако пък майката на някое от тях не си е у дома, то ще трябва само да си приготви обяда. Голямото междучасие продължава едва един час и поне половината от времето се губи в пътя до дома и обратно към училище. Когато учех в същото училище, някои хлапета носеха обяда си в хартиена кесия. Ако съдя по децата около мен, почти никой не го прави сега. Може би монахините не им позволяват. Ако някои ученици останат да обядват в училището, една от тях също ще трябва да остане, за да ги наглежда.
Малко след като децата си тръгват и аз се захващам отново с картината, точно пред мен спира кола. Стар „Рамблър“. Модел от шейсетте години, какъвто рядко се среща днес. Имаше дори една песен, посветена на него. Тази кола създаде „Америкън Мотърс“, които пък едва не вкараха свой човек в Белия дом. Странни неща се случват по света.
От колата слиза млад мъж с грижливо вчесана назад коса и си проправя път сред няколкото хлапета, които продължават да се въртят около мен. Изглежда здравеняк, но е нисичък и набит; на вид е доста млад, давам му не повече от осемнайсет или двайсет години, възрастта, на която самият аз заминах да убивам или да бъда убит, защитавайки своя добър стар квартал. Крачи бавно към мен, присвива заплашително рамене и застава зад гърба ми широко разкрачен. Стои така в продължение на няколко минути. Прави крачка напред. Толкова е близо, че ми пречи да рисувам. Поглеждам го и мигновено проумявам, че е човек, който създава проблеми. Усмихвам се.
Започва, да ми задава въпроси. Сериозни въпроси от рода на „Кой сте вие?“ или „Какво, по дяволите, правите тук?“ Ако не беше толкова млад, щях да си помисля, че е цивилно ченге.
Опитвам се да му обясня. Не съм длъжен, но хич не ми се ще да се счепкам с този побойник и евентуално да пострадам. Едно от нещата, които стават все по-трудни с възрастта, е привикването с мисълта, че не мога „да се грижа“ за себе си. Прекалено стар съм. Започвам все по-добре да разбирам как се чувстват жените и защо толкова много от тях взимат уроци по карате и прочие простотии само за да се почувстват в безопасност. Не владея карате и не искам да го владея. Повечето хулигани, с които съм се сблъсквал, не носят сака или якета, така че не мога да ги хвана за реверите например, а каратето, джудото и другите бойни изкуства като че ли зависят точно от това — да хванеш другия за реверите. Затова отговарям на въпросите му.