— Живях в къщата отсреща чак докато навърших седемнайсет. Оттогава не съм се връщал в квартала и сега искам да нарисувам стария си дом и някои от местата, където съм живял.
— И за к’во рисуваш тая картина?
— За себе си, един вид сувенир.
— Ча’й са да ти обесна нещо — нито хората дет’ живеят в оная къща, нито некой от квартала ще ти купи тая картина? Ясно ли е?
— Знам, знам. Както ви казах, рисувам я за себе си. В това няма нищо лошо. Да не би да живеете в някоя от тези къщи?
Той започва да се смее, сетне изпада в лудешки кикот. Изтрива сълзите си с опакото на дланта си и продължава да се смее гръмогласно.
— Божичко, ча’ай да разкажа това на Пег. Ама че история, мамка му! Мале, скапаният свет целият се е побъркал!
Той сочи някогашната ми къща.
— Сестра ми живее там.
И продължава да се смее като луд. Очите му са кръвясали.
— Звънна ми по телефона, направо ме изкара от леглото. Накара ме да хукна като луд. „Ела, вика, на улицата има някакъв побъркан тип с една джаджа, дето прилича на паяк. Разправя, че щял да рисува къщата ми“.
Отстъпва крачка назад, така че да продължа да рисувам, но сега пък аз съм заинтригуван от разговора. Започвам да виждам иронията в цялата случка.
— Чат ли си? Сестра ми Пег е страшна паника; разбрала била, че ще рисуваш къщата й. Притеснила се, щото Бъд, мъжът й, де, боядисал къщата т’ва лято.
Смее се толкова силно, че не може да продължи. Представям си как сестра му наднича през прозореца и се чуди на какво толкова се смеем, защото сега вече и аз избухвам в смях.
Явно е решила, че се каня да вдигна скеле, да докарам кофи с боя и да боядисам къщата й. Толкова е лесно да се обърка човек.
Оказва се, че името на младежа е Дик. Стискаме си ръцете и той ме кани да вляза и да изпия чаша кафе със сестра му Пег. Сигурен е, че и тя ще се забавлява на шегата, нищо, че е за нейна сметка.
Моментът е подходящ за почивка, затова оставям нещата си на улицата, хлапетата няма да ги докоснат. Само ще минат забързано край тях по обратния път към училище. Искрено съм щастлив, защото ще вляза в дома, който означава толкова много за мен.
Прекосяваме улицата, изкачваме стъпалата и се озоваваме на верандата. Оглеждам се. Всичко е толкова познато. Прекарал съм хиляди часове на тази веранда. Ако взема предвид единствено съзнателния си живот, няма друго място на тази земя, на което да съм прекарал повече време.
Пег ни очаква на прага с бебето в ръце.
Дик се провиква:
— Всичко е наред, Пег. Той е живял тук, без майтап, и с’а ще нарисува къщата на картина. Хич не се опитва да я продаде, прави я за себе си. Нема от к’во да се притесняваш.
Тя започва да се смее. Смее се силно, почти истерично. Оставя детето. Преоблякла се е в джинси и пуловер с V-образно деколте. Обула е мръснобели маратонки за тенис. Обръща ни гръб, прекосява хола и се озовава в кухнята. Аз стоя като омагьосан. Не мога да повярвам колко добре са се запечатали в паметта ми всички детайли, всяко кътче, как мигновено разпознавам нещата, които не бях в състояние да си спомня; разположението на фалшивата камина или на свода между хола и кухнята например. Едва сега виждам, че сводът вече го няма. Ъглите му са изправени и от двете му страни са заковани лавички. Това, което виждам, всъщност са спомени.
Откривам и други разлики. Стаите са мебелирани по модата, предпочитана от хората от най-долната прослойка на средната класа в наши дни, а не от времето на моите родители. Подът е покрит с мокет от край до край, вратата вляво между кухнята и хола е избита и на нейно място е направен барплот. Не липсва и обичайният огромен телевизор, който, разбира се, е включен. Забелязвам, че две от хлапетата, които ме разпитваха навън, сега седят пред телевизора, ядат препечени сандвичи със сирене и пият мляко. Детенцето, което видях по-рано, седи при тях. Момчето е на осем може би, а момичето изглежда с две-три години по-малко, разликата им е същата както при мен и Джийн. Може би това момче е моят двойник, който търсех навън. Хубаво ще е ако момиченцето се окаже Джийн.
Младата жена на име Пег се скрива в кухнята. В кафеварката имаше горещо кафе и тя ни налива по чашка. Двамата с Дик се настаняваме на столовете пред барплота. На стената, където е била рамката на вратата, е монтиран телефон. У дома ни никога не прокарахме телефон. Пег сяда от другата страна на бара, в кухнята. Виждам какво удобство предоставят избитата врата и барът, през който може да се сервира. Освен това така Пег надзърта в хола и наглежда децата. За да може да прави същото, майка ми винаги слагаше дъската за гладене на прага между кухнята и хола. Никога не ми бе хрумвало защо слагаше дъската за гладене точно там. Сега вече знам.