Затова поглеждам с известно съжаление към това хлапе, което може да бъде толкова изобретателно и да се забавлява само̀ по най-невероятни начини, а вместо това седи като хипнотизирано и гледа филм след филм. Тези мисли се въртят в главата ми, докато следвам Пег из къщата. Подобни мисли могат да ме изкарат извън релси.
Настанявам се на същото място на бара, на което седях и преди. Кафето е готово, Пег налива по чашка и сяда точно срещу мен. Съвсем близо сме един до друг, защото барплотът е тесен. Вади цигара от пакета, оставен на бара. Взимам запалката и паля цигарата й. Този толкова интимен жест е едно от малкото хубави неща, които откривам в пушенето. Като изключим него, в американската култура няма много място за несексуална интимност между мъж и жена, които просто общуват помежду си. Тя отново издухва дима с крайчеца на устната си далеч от мен. Предлага ми цигара, но аз поклащам глава.
— Какъв е животът в Париж? Жените наистина ли са толкова красиви, както всички разказват?
— Не са по-красиви от теб, Пег, поне повечето от тях. Мисля, че, общо взето, са по-привлекателни от типичната американка. Отделят повече пари и посвещават повече време да бъдат красиви. И се справят по-добре от американките. Във Франция се отделя голямо внимание на външния вид.
— Значи не смяташ, че американките са красиви?
— Мисля, че не знаят как да покажат най-доброто от себе си. Веднъж омъжат ли се, голяма част от тях престават да се грижат за себе си както преди. Във Франция не е така.
Тя се изправя и без да изпуска цигарата, прокарва ръце по плътно прилепналите си джинси.
— Божичко, колко съм дебела! С това бебе не мога да излизам достатъчно. Седя тук по цял ден да го надзиравам и да се самосъжалявам. Откакто го родих, напълнях петнайсет кила и не знам как, но трябва да сваля поне още пет. Като че ли всичко ми се е залепило тук и на задника ми.
Тя пристиска с длани талията си.
— Нямах предвид тебе, Пег. Имах предвид повечето жени, които срещам тук.
Пег отново дръпва от цигарата. Наслаждавам се на разговора, но се боя нещата да не загрубеят. Предполагам, че се чувства самотна и обича да флиртува.
— Когато продаваш картините си, къде ги купуват? Във Франция ли?
— Едно време наистина ги продавах, но вече не го правя. Пенсионирал съм се като художник.
— Стига, бе, прекалено млад си за пенсия. Изглеждаш по-млад от майка ми, а тя продължава да работи.
Обяснявам й, че като художник съм издържал семейството си в продължение на двайсет и пет години, но сега съм писател.
— И какви книги пишеш?
— Романи.
— Наистина ли? Какви по-точно — криминални, научнофантастични или романтични?
— Нищо подобно. Пиша едва от десет години. Първо написах книга за едно момче, което иска да полети, после за един мъж, който остава близо до баща си до сетния му миг и за отношенията му с деветнайсетгодишния му син. Публикувал съм шест романа досега. Не зная как се наричат. За мен са просто книги.
— За деца ли са?
— О, не, сериозни книги са, за възрастни.
Виждам я как се усмихва през дима и отново дръпва от цигарата.
— А има ли в тях неприлични истории?
— Според майка ми, да. Всъщност тя се притесняваше най-вече от нецензурните думи, които използвам.
Оказва се, че бащата на Пег е зарязал майка й, когато Пег е била едва на дванайсет. Преди да навърши шестнайсет, напуснала училище и започнала да работи. На осемнайсет забременяла и „трябвало“ да се омъжи. Божичко, звучи ми до болка познато, това е историята на собствените ми родители. Майка ми е била на деветнайсет, когато съм се родил. Откъсне ли се човек от нормалния живот, лесно забравя, че нещата всъщност не се променят чак толкова много. Някои по-незначителни неща може и да са вече други, но същината на живота си е останала почти същата.
Пег казва, че се бои от съпруга си Бъд. Напиел ли се, ставал непредсказуем. Работел в склада на някаква компания за автомобилни части, работата му била тежка. Преди да се оженят, на три пъти я сменял.
— Не ме разбирай погрешно. Много е добър с децата. А когато не пие, е добър и с мен. Не се оплаквам. Разбери ме правилно.