Разбирам я правилно. Опитвам се да й разкажа как живея във Франция. Разказвам й за по-големите деца, които вече са „свили свои гнезда“. Разказвам й за Уил. Слуша ме внимателно. Гаси цигарата си и не запалва друга.
— Съжалявам, че нямах баща като теб — промърморва. — Децата ти са успели. Всички за завършили колеж, влезли са в университет. Представа си нямат какъв късмет са извадили. Имат баща, на когото му пука за тях. Господи, повечето типове тук не правят нищо друго, освен да се скатават — скатават се от работа, скатават се от семейните си задължения или направо изчезват! Всички си имат любовници, най-вероятно и Бъд. Той се държи като истински баща на Боби, Алис и Джони, но е единственият в квартала, който се грижи така за децата си.
Вади нова цигара. Поднасям й запалката. Налива още кафе и за двама ни. Днес изпивам повече кафе, отколкото за цял месец. Все пак става въпрос за американско кафе. Толкова е слабо и рядко, че виждаш дъното на чашата, все едно е чай. Пег добавя към своето малко кондензирано мляко, но аз се задоволявам само с лъжичка захар. Кръвната ми захар ще скочи до небесата. Но това пък изобщо няма вкус на кафе, не и на кафето, което правят във Франция.
— Имаш ли нещо против да поканя съседката? Казва се Сюзан. Завършила е гимназия и е учила две години в колеж. Работеше в телефонната компания, но сега е в отпуск, защото е бременна. След месец трябва да роди. Тя ще ти хареса, ще видиш, а и ти ще й допаднеш. Освен това е хубава, нищо, че е бременна.
Кимам в знак на съгласие. Пег вдига телефона и набира номера.
— Здрасти, Сюзан! Трябва да ми дойдеш на гости! Видя ли онзи човек, дето рисува на улицата? Дошъл е у нас, непременно трябва да се запознаеш с него… Да, добре. — Засмива се. — Ела, преди децата да са се прибрали. Чакам те.
След което затваря и обяснява:
— Сюзан беше омъжена за един и му роди момиченце, Атина. После се влюби в брата на мъжа си, забременя и двамата избягаха. Мисля, че първият й съпруг беше доволен да се отърве от всичко. И без друго си имаше любовница, така че не създаваше проблеми. Сюзан и Пит се разбират чудесно. Тяхното е най-близкото нещо до любовта, което съм виждала. След работа той винаги се прибира с радост у дома, не е като повече мъже, дето все едно насила ги влачиш към къщи.
Говорим си така няколко минути, докато на вратата се почуква. Пристига Сюзан. Изглежда много елегантна жена. Пег е красива, но Сюзан е красива и елегантна също като жена ми. В напреднала бременност е, но й отива. Идва до мен и ми подава ръка.
— Значи вие сте художникът. Какво, за Бога, намерихте тук, в Стоунхърст Хилс? За човек, който живее в Париж, това е направо долнопробен квартал. Как се казвате, между другото?
— Приятелите ме наричат Бърт.
Пег ни прекъсва:
— Позвъних по-рано на Сюзан и й разказах за теб, за живота ти в Париж и за всичко останало. Надявам се, че нямаш нищо против.
Сюзан е много привлекателна, далеч по-привлекателна, отколкото Пег може да си представи. Очевидно е много умна и знае какво иска от живота.
— Приятно ми е да се запознаем, Сюзан. Не, Пег, нямам нищо против, че си й се обадила. Когато човек рисува по улиците като мен, той малко или много се превръща в обществена собственост.
Пег и Сюзан палят цигари. Едва се сдържам да им обясня каква вреда могат да причинят цигарите на едно бебе. Но пък в края на краищата аз съм натрапникът тук. Нямам право да им проповядвам собствените си идеи и предразсъдъци по отношение на тяхната лична екология. Чудно как така онези страховите надписи на Министерството на здравеопазването изобщо не са им повлияли. Реакцията сигурно е същата, както навремето при сухия режим. Ако обществото не се грижи за теб като цяло, приемаш с подозрение всяка информация, изразяваща загриженост; колкото по-често ти казват, че нещо е глупаво или нередно, толкова повече ти се иска да го направиш.
— В коя част на Париж живеете?
— Ами… малко е сложно. Ателието ми се намира в квартал, който попада в единайсети „арондисман“, в по-лошата част на десния бряг на Сена. Това е район, в който са съсредоточени множество производители на мебели, но всъщност живеем на баржа, закотвена в Сена западно от Париж.
— Сериозно? Живееш на корабче край Париж? Че това е мечтата на всеки! Приличаш ми на Джийн Кели от „Един американец в Париж“. Да не би да живееш с Лесли Карон?
Изненадан съм, че жена на нейната възраст е гледала този филм: Та той мина по кината преди трийсет години! Изобщо не показва истинския Париж, камо ли живота, който водим там, но той, както и музиката на Мишел Льогран бяха част от онзи импулс, който в крайна сметка ме отведе в Париж. Пег налива кафе на Сюзан и допълва чашата ми.