На стената е окачена дъска за дартс; окачена е на същото място, на което я слагахме и ние, когато това беше нашето мазе. В корковата мишена са забити три стрелички. Отивам до нея и ги взимам. От години не съм хвърлял. Отстъпвам няколко крачки назад, отдалечавам се на обичайното разстояние, на разстоянието, от което съм хвърлял стотици пъти като дете. Прицелвам се и се привеждам. Хвърлям трите стрелички, ръката ми все едно се движи на автопилот, сякаш онзи ден съм бил тук и съм играл на дартс. Първите две пропускат с милиметри центъра на мишената, но третата се забива точно в десетката. Оставям ги така. Едно време играехме тук с брат ми, понякога печелех аз, понякога той. По-често той.
— Ей, Сюзан, я го виж! Уж идва от Париж, а хвърля стрелички, сякаш през живота си не е напускал Хедър Лейн. Бъд и Пит с радост биха поиграли с него, а може би не.
Сюзан ми прави знак против уроки от дивана, вдигнала ръка над красивия закръглен корем.
— Мисля, че и ние можем да поиграем с него, а, Пег?
Сюзан се засмива. Пег също. Изчервява се и се обръща към мен:
— Точно това имах предвид. Винаги трябва да си нащрек с нея. Никога не знаеш какво ще изтърси. Голям чешит е!
Разсмивам се и аз. Забавно ми е как тези две млади майки флиртуват с мен. Приятно ми е да ме възприемат като мъж и да се задяват с мен. Очевидно това е част от някаква игра, която двете отдавна практикуват и която най-вероятно не стига доникъде. Същевременно мисълта, че може би флиртуват смело, защото са уверени, че няма да се възползвам, ми действа обезкуражаващо. Аз съм един стар и плешив мъж, с когото те се закачат, както две котки си играят с умряла мишка. Връщам се до дъската за дартс, измъквам трите стрелички и отстъпвам назад.
— Ако трябва да бъда откровен, предпочитам да играя с някоя от вас или и с двете едновременно. Какво ще кажете?
Изпращам трите стрелички една след друга към мишената. Попадението ми е също толкова добре групирано, както и първия път, но нито една не е уцелила десетката.
Пег минава зад бара.
— Кой иска нещо за пиене? Пожелайте си каквото ви хрумне, аз ще ви го приготвя. Преди да се роди Джони, работех като барманка в Уестчестър Пайк. Не бях на пълен работен ден, ходех там само следобедите, когато единствените клиенти са амбулантни търговци и безнадеждни алкохолици.
Сюзан поставя ръце върху издутия си корем и се разсмива гръмогласно.
— Внимавай, Пег. Много е добър. Ще нанесе удар, когато най-малко очакваш.
Отново хвърлям стреличките в бърза последователност, този път изобщо не се прицелвам. Те се разпиляват по мишената.
— По-добре да пропусна пиенето. Искам да поработя още малко, преди да мръкне и да застудее. — Поглеждам си часовника. — Освен това децата ще се приберат от училище всеки момент. Какво ще си кажат, ако заварят майките си в избата да пият алкохол и да играят на дартс?
Усмихвам се. Резултатът в играта ни на шеги и закачки е изравнен. Качваме се по стълбите. Изпитвам усещането, че отново живея тук.
Картината ми изглежда наред. Залавям се за работа, без да се помайвам. Кратката почивка и закачливият разговор ми се отразяват добре. Вече рисувам самите къщи. Местя се ту от едната страна на улицата, ту от другата. Макар че все още е следобед, привикнал съм с утринната светлина, такава каквато я видях за пръв път, окъпала моята къща в слънчеви лъчи. Работя в продължение на половин час, после хлапетата отново се появяват на път към дома. Този път носят чанти и учебници. Наобикалят ме. Питат как се казвам. Отвръщам им да ме наричат Бърт. Доста се бутат и блъскат, но задават по-малко въпроси. Смаяни са колко бързо напредва картината. Учудването им става още по-голямо, когато разбират, че съм си починал половин час.
Малкият Боби и Алис стоят до мен и ме наблюдават в продължение на цяла минута, след което се прибират у дома. Докато вървят по алеята, Боби вика:
— Мамо, мамо, прибрахме се.
Пег се показва на вратата и се оглежда:
— Не е нужно целият квартал да разбере. Влизайте и се преобличайте.
Спомням си как двамата със сестра ми се прибирахме у дома. Всичко е почти същото, все едно следва един и същ сценарий. Сещам се за Уилям, моя нероден брат. Как ли биха се променили нещата?
Излизат неколцина възрастни. Около мен се събира истинска тълпа. Предимно майки с бебета. Жените отиват на пазар, някои се връщат, сигурно са излезли, докато съм бил „на гости“. Има и баби, и дядовци. Опитвам да се вгледам в лицата им, търся познати черти. В началото търся родители на приятелите ми от детинство, после осъзнавам, че това не е особено умно, всички те сигурно са мъртви. Та нали ще станат двайсет години, откакто моите родители са покойници… Започвам да се взирам в лицата на тези възрастни хора, търсейки някои от моите приятели. Усещането е толкова неловко.