Не зная дали да вярвам на ушите си. Може би светът наистина се е променил. Пег тръгва нагоре по стълбите, аз я следвам по петите.
— Пег, имаш ли стари вестници или нещо, което да подложа под статива, по него винаги остава мъничко боя.
— Разбира се, снощният вестник е горе. Бъд го чете в леглото.
Тя стига горната площадка, а след нея и аз. На път към спалнята надниквам в стаята, в която спях като малък; пред вратата на килера стои огромна ракла. Вървим по коридора, подминаваме банята. Тя си е съвсем същата, с изключение на рунтавото покривало върху тоалетната чиния. Хвърлям бърз поглед към таванското прозорче. И то е съвсем същото.
Пег отваря врата в дъното на коридора. Оттук се влиза в голямата спалня. В нея спяха родителите ми. Двамата със сестра ми нямахме право да влизаме там, освен ако някой не ни повикаше. Разбира се, някои неща не се променят.
Спалнята обаче се е променила. Леглото на родителите ми беше разположено вляво, от двете му страни имаше по едно нощно шкафче, гардеробчето с чекмеджета отдолу се намираше точно срещу прозореца, а пред леглото бе скринът от кедрово дърво. Килерът бе вдясно от вратата, през която влязохме. Още си е там. В него мама държеше дрехите си, тези на татко бяха в гардеробчето.
Пег и Бъд имат водно легло, разположено почти в средата на спалнята. Забелязвам и страхотна на вид стереоуредба с касетен дек, усилватели и грамадни колони, разположени от двете страни на леглото. Там, където леглото свършва, има масичка с телевизор, а отляво и отдясно — ниски скринове с чекмеджета. И нещо много важно, цялата спалня е застлана от стена до стена с бял китеник. Сякаш е натрупал сняг. Заради китеника и белите копринени пердета на прозорците стаята изглежда по-голяма, отколкото си я спомням. Радвам се, че имаме вестник, който да постелим, Бъд ще ни убие, ако на искрящо белия килим капне кадмиево жълто или червено.
Пег застава между скрина отдясно на телевизора и килера.
— Остави ги тук. В килера има само мои дрехи. Бъд прибира своите по чекмеджетата. По-точно аз му ги прибирам по чекмеджетата.
Взима вестника; страниците му са разпилени из цялото легло и ги събира. Постила го на пода близо до скрина, така че вратата на килера да може да се отваря. Оставям статива и опирам картината, така че да е обърната към стената. Рамката има малка метална дръжка, която пречи на платното да опре в мазилката. Намествам терпентина и лака между кутията със статива и скрина.
— Стига, де, няма ли да я погледаме? Сигурен съм, че Бъд ще иска да види какво правиш. Знаеш ли, че той прилича на теб — много си обича квартала. Израснал е на Грийнуд Авеню.
— Не исках да изцапам дрехите ти или нещо друго с боя.
Завъртам кутията със статива.
— Освен това не искаш боите да се размажат, нали?
Пег застава до мен. Взирам се в лазурните като океан очи. Усмихвам се.
— Да, така е. Знаеш ли, ти си свестен човек. Много свестен човек.
— Не чак толкова, Пег.
— О, не, напротив. Хайде, да слезем долу, преди Бъд да се е прибрал.
Отклонявам поканата за още една чаша кафе. Ако продължа да пия кафе с това темпо, ще започна да чета комиксите за Мистър Кофи1.
Озовавам се на прага и Пег ми маха за сбогом. Отвръщам на жеста й и слизам по стъпалата с толкова бодра стъпка, доколкото е възможно за един седемдесетгодишен старец. Доволен съм, че Пег не ми изпраща въздушна целувка; би могла и това да направи. Долавям у нея поведение от типа „не ми пука“ и то не е толкова личностно, колко поколенческо. Предполагам, че на мен ми пука прекалено.
Яхвам колелото. Минава пет и половина. Връщам се по същия маршрут, по който дойдох. Движението по Чърч Лейн между Балтимор Пайк и пресечката, където завивам покрай гимназията „Ийдън“, е доста оживено; после поемам отново нагоре по Елмуд Авеню. След като не мъкна статива и платното, положението не е толкова трагично. Ще трябва да си взема душ и да се преоблека. После искам да прочета вестника, да разбера дали светът се разпада, какво е положението в Турция и Виетнам или пък в Босна.
Когато спирам велосипеда пред нейните стълби, заварвам леля Едит на същото място. Застанала е точно там, където я оставих сутринта. Подпирам колелото на обичайното му място под прозореца на верандата, като проверявам дръжките на кормилото да не опират в стъклото. Едва сега започвам да усещам смъртна умора. Така е, когато човек рисува. Самият процес на рисуване те заангажира, държи те нащрек, нямащ време да се почувстваш уморен или пък просто не го усещаш. Сега обаче умората се стоварва върху ми с цялата си мощ. Нищо не убягва от погледа на леля Едит.
1
Мистър Кофи (Mr. Coffee Nerves) — популярни комикси от 50-те години, чийто главен герой е невидим и има раничка с реактивен двигател на гърба. В тях редовно се правят препратки към вредните свойства на кафето — Бел.Прев.