Внимателно оставям коледната гирлянда върху една от тетрадките.
Започвам да рисувам. Представа си нямам как, но събудените спомени, чувствата, които изпитвам, преминават в картината. Смятах, че почти съм я завършил, но сега тя ми прилича на топящ се леден блок. Не мога да спра този процес и платното се превръща в истински спомен, почти в сън. Рисувам или по-скоро се пренасям в света на картината в продължение на час и нещо.
Тогава започва голямото междучасие и децата се прибират по домовете си за обяд. Събират се около мен. Картината е достатъчно напреднала, за да ги впечатли. Наистина е удивително какво може да постигне едно платно, как може да бъде по-реално от една фотография, по-реално в емоционално отношение от самата реалност. В картината се съдържа едно концентриране на същността, едно елиминиране на всичко чуждо и неприсъщо, едно съсредоточаване върху най-важните неща, което й придава сюрреалистично излъчване, без да я прави страховита или чудата.
— Ей, че тук няма дървета!
Едно момче сочи мястото, където съм нарисувал двете тополи от моето детство.
— Да, зная. Но преди петдесет години, когато аз живеех в тази къща, дърветата си бяха тук.
— Преди петдесет години? Че това е преди Виетнам!
— Не само преди Виетнам, това е отпреди Втората световна!
— Стига, бе! Че тук не е останал никой отпреди Втората световна. Тя беше прекалено отдавна.
— Не, аз живях в тази къща в продължение на дванайсет години, след което заминах да се бия във войната.
Едрото момче си пробива път напред.
— Баща ми е бил във Виетнам. Бил е Зелена барета. Ти бил ли си Зелена барета?
Продължавам да рисувам, докато говоря. Децата ми помагат да проникна още по-дълбоко в света на картината. Докато разговаряме, самият аз започвам да се чувствам като дете.
— Тогава нямаше Зелени барети. В онези години, ако някой американски войник сложеше барета, щяха да го нарекат „женчо“.
— Стига, бе!
Едно момиченце застава близо до картината. Сочи една от къщите надолу по улицата.
— Тук живея аз, а мама спи в тази стая.
Посочва един прозорец. Отстъпва крачка назад. Усмихвам му се.
— В тази къща някога живееше Джими Малоуни. Беше две години по-голям от мен. Загина във Втората световна.
Останалите момичета се скупчват около нея. В съзнанието ми тихомълком се прокрадва една идея как да реша проблема с празнотата в предния план и едновременно с това да се позабавлявам с децата. Решавам да си поиграя с малчуганите, да се позабавлявам с тях и заедно с това да ги вкарам в картината, в моите спомени.
— Играли ли се някога хокей на улицата?
Боби, момченцето на Пег, отговаря:
— Да, обаче не е достатъчно широка, а и минават много коли. Обикновено играем на булевард „Пен“ близо до училището. Там улицата е по-широка и колите са по-малко.
И ние играехме точно там. Удивително как някои неща изобщо не се променят.
— Надявам се да нарисувам няколко хлапета, които играят хокей ей тук, на улицата. Какво ще кажете някои от вас да дойдат тук след училище с кънките и с хокейните стикове и да позират? Трябват ми четирима хокеисти, ще дам по долар на всеки. Няма да ви отнема повече от половин час.
За миг настъпва тишина.
— Гледай ти! Хем ще ми дадат долар, хем ще ме нарисуват в картината! Участвам на всяка цена!
Изведнъж избухва истинска какофония. Всички искат да влязат в картината.
— Добре, ще взема първите четирима, които дойдат след училище. Така се уговаряме. А сега се прибирайте по-бързичко, че майките ви ще се тревожат.
Децата се разотиват. Отново оставам сам. Потъвам в картината. Всичко върви толкова добре, толкова приятно, че мразя дори мисълта за скорошното й завършване. Понякога рисуването на една картина върви толкова трудно, че се радваш, когато я приключиш, но при тази положението е различно. Когато работя върху нея, сякаш се пренасям в друг свят, променям светлината, играя си с облаците, с дърветата, с фасадите на къщите… и така, докато децата не се появяват отново. Поглеждам си часовника. Отлетял е още един час. Време е да се връщат в училище.
— Да не забравите, господин Художник, първите четирима, които дойдат с кънки, ще получат по един долар. Нали така?