Поглеждам назад и макар платното да се поклаща и изпъва от вятъра, си остава все така здраво завързано. Именно в подобни моменти осъзнавам, че съм един възрастен шейсет и девет годишен човек, който тежи осемдесет кила, въпреки че е посветил цялото лято на плуване, тичане, тенис и фитнес. Определено не съм на петнайсет, нито пък тежа шейсет кила.
Не прекалявам с натискането на спирачките и следя светофара пред мен. Ще трябва да използвам инерцията на спускането, ако искам да изкача онзи хълм. Преценявам момента така, че да премина на зелено, и отпускам спирачките. Бързо набирам скорост. Когато започвам изкачването, вече съм достигнал петдесет километра в час и се движа почти успоредно с колите. Нагоре по височината обаче бързо губя ускорение. По средата на хълма вече съм се изправил върху педалите и натискам здраво. Хич не ми се иска да сляза и да бутам велосипеда нагоре. Няма да е лесно с това платно зад мен, а и с триножника. Някога, преди много години, с лекота изкачвах този хълм.
Когато завивам надясно към гимназията Ийдън, наклонът става по-плавен. Озовавам се в жилищен район с умерени цени на имотите. Отпускам се на седалката, но продължавам здраво да натискам педалите. Вече съм останал без дъх. Заобикалям островчето за пешеходци и Ийдън остава от лявата ми страна. Сещам се за едно старо гадже, което живееше само на две преки от тук. Казваше се Кейти О’Донъл. Живееше в къща — близнак. Това беше дом от съвсем друга класа, намираше се доста по-нависоко в обществената стълбица от обикновените редови къщи в Стоунхърст Хилс, където живеех аз. С Кейти се запознахме на танцова забава, организирана от църквата. Беше леко пълничка, но танцуваше страхотно; беше от онези хора, които сякаш се носят над дансинга, без краката им да докосват земята; невъзможно бе да подхвана ритъм, който тя да не е в състояние да последва.
Озовавам се на Чърч Лейн, където движението е доста по-натоварено. Изваждам късмет, защото светофарът блокира трафика, и необезпокояван прекосявам кръстовището. Точно срещу мен се издига пожарната, в която татко работеше, когато бях на петнайсет или шестнайсет. Странно нещо е времето.
В далечината изниква мостът Ийдън. Изобщо не се е променил. Толкова е тесен, че може да побере само по една кола във всяка посока. Учудвам се, че не са го променили или разширили. Когато движението става по-оживено, тук със сигурност се получава задръстване. За щастие продължавам да се движа с голям аванс пред автомобилите, задържани от светофара, и прекосявам моста без проблеми.
Отново се изправям на педалите и ги натискам силно. Колелото се клатушка, торбата с терпентина и лака подскача, стативът подрънква. Поглеждам назад и се успокоявам, че нищо няма да изпадне. Опитвам се да преценя на какво разстояние зад мен се намират автомобилите, но не ги виждам заради платното. Самият мост е леко извит като онези мостчета във Венеция. Стигам най-високата му част, когато колите започват да ме изпреварват. Опитвам се да държа велосипеда по права линия. Тук това никак не е лесно. Когато бях малко момче, на дванайсет или там някъде, едно хлапе загина, докато вървеше по бетонния парапет на моста. Изгуби равновесие и падна.
Стигам края на моста и се спускам към автобусната спирка на Балтимор Пайк. Светва зелено и преминавам. Набирам се през кръстовището и продължавам по Чърч Лейн. От дясната ми страна остава гробището, което изглежда съвсем същото като по времето, когато живеех тук. Предполагам, че гробищата са сред най-неподатливите на промени неща в един град.
Чърч Лейн обаче се е променила. Някога беше тясна и застлана с бетонни плочи, споени с катран, по които колелото ми непрекъснато подскачаше, а сега е покрита с гладък черен асфалт. Сега е по-широка, може би е отнела малко земя от гробището. И движението е по-натоварено, отколкото си го спомням. Малко по-надолу след Хедър Лейн, улицата, на която живеех някога и към която отивам сега, имаше хълм, по който се пързаляхме с шейни. Беше много удобно, защото в подножието на склона имаше някакво сметище и оттам изобщо не минаваха коли. Сметището отдавна го няма и на мястото му се издигат жилищни блокове.
Едно време, озовяхме ли се на върха на хълма, можехме да се спуснем надясно по един тесен черен път, който водеше до Бърлин Истейтс. Къщата, която използвах като първообраз на дома на Пилето, бе последната в този квартал. Сега всяка площ тук отдавна е заета от нови и нови къщи, залепени една за друга. Дори и мястото, където някога беше бейзболното игрище, днес е застроено. Но предполагам, човек не може да очаква игрищата да оцелеят толкова дълго колкото гробищата.