Една нощ тъкмо се канех да си лягам, когато забелязах, че липсва половинката щипка за пране, с която бях запънал вратата на килера. Едва заспах от притеснение.
На другия ден след училище, докато Джийн си играеше навън с приятелките си, надникнах предпазливо в килера. Всички фигурки бяха разместени. Всички до една бяха заели съвсем различни позиции от тези, на които ги бях оставил. Не изпитах страх обаче. Нямах нищо против, ако Уилям искаше да си играе, без да ми каже. Нямах представа какво точно се е случило, но то не ме стресна както преди.
Протегнах ръка и измъкнах нашия дневник, нашата история на Стенландия, която вече изпълваше цели три тетрадки. Позициите на фигурките съответстваха на местата, на които трябваше да отидат според последните ми записки в дневника, след като самият аз бях престанал да ги премествам.
Седнах и записах продължението на историята; писах по-дълго от когато и да било. Записах неща, които произлизаха от сънищата за Стенландия, които продължаваха да ме навестяват нощем.
Исках да разкажа за няколко велики авантюри и най-вече за кръстоносния поход към Мястото, Където Всички Светове Се Срещат. Усещах, че Уилям продължава да ми помага. Имах нужда от помощта му, за да се справя с тази задача. Освен това той знаеше къде се намира Мястото, Където Всички Светове Се Срещат.
Започнахме с пищен фестивал на танца, който продължи два дни с участието на всички жители на Стенландия. После оформихме авангарда на похода. Уилям ограничи участниците до десет души — петима мъже и пет жени. Обясни, че входът към Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, бил прекалено тесен и повече хора не можели да преминат, а и ако се случело нещо неочаквано, трябвало да разполагат с малко повече пространство за отбрана и бягство.
Напуснахме града под звуците на фанфари. Уилям ми обясни какво трябва да направя в ролята си на момче от Стенландия. Трябваше да отворя масивните бронзови порти на пещерата в центъра на града. За целта се нуждаех от клещи, които измъкнах от мазето на нашата къща. Напънах вратата, но успях само да я открехна. Трябваше да продължим нощем, когато всички у дома спяха, включително Джийн. Уил ме предупреди да следя дали лампата в тоалетната свети. Обикновено я оставяхме включена, ако някой стане през нощта.
Запалихме свещи в килера, за да виждаме и на тъмно. Искахме всеки от кръстоносците да има малка свещичка, от онези, които слагат на тортите, но разрязана на две. Те обаче се оказаха прекалено тежки за тях, затова само двама кръстоносци носеха свещи — водачът на колоната и онзи, който вървеше най-отзад, в случай че се наложи да побегнат в отстъпление.
От двете страни на бронзовата врата, препречила пътя към Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, също стояха две свещи, но цели. Сред десетте кръстоносци бях включил и две фигурки, едната изобразяваше мен, а другата — Уилям. Него, защото знаеше къде отиваме, а мен, защото бях любопитен да видя какво ще открием.
Най-накрая с общи усилия и след много блъскане и тропане успяхме да отворим бронзовите порти. Помогнаха ни и двайсетина жители на Стенландия. След това Уилям предложи да ги затворим колкото се може по-бързо; всъщност веднага щом десетте кръстоносци преминаха през нея, той настоя останалите отвън да ги бутнат обратно на мястото им. Онези отвън трябваше да ги отворят само ако им сигнализирахме. Сигналът бе вълчи вой, който аз трябваше да издам.
Следващата част от историята е толкова шантава, че дори на мен, който бях там или поне си въобразявах, че съм там, ми е трудно да повярвам в случилото се, но въпреки всичко то се случи. Изведнъж проумях, че аз не съм Албърт, който си играе в килера със своя брат Уилям. Превърнах се в Албърт пластилиновата фигурка, която бях измайсторил, а Уилям — в другата фигурка. Наистина отивахме да търсим Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, и Уилям водеше колоната.
Тунелът, в който влязохме, бе тъмен и миришеше на застояла вода. По стените имаше зеленикава пяна. Свещичките ни едва прогонваха мрака и осветяваха пътя ни. Бях уплашен, но Уилям продължаваше напред и ни подканяше: