Минава десет. Завивам зад ъгъла и тръгвам по Радбърн Роуд. Магазинчето е още там. Имах подобно предчувствие. Същото си е от времето, когато бях хлапе — побрало се в стар гараж. Малката циментова тераса откъм улицата обаче я нямаше. Някои неща все пак се променят. Табелата, на която пишеше „Хершафт“ също я няма; металните скоби, на които се крепеше, висят изкривени от ръжда, но все пак са на мястото си. Избрал съм мястото така, че, застана ли на улицата, да виждам нагоре по Кросли чак до Клинтън Авеню, но Радбърн да остава в полезрението ми. От нея се виждат две къщи, едната от които е с магазинчето. От него излиза възрастен мъж с шарени дрехи, който сяда под слънчевите лъчи, огрели малката веранда. Предполагам, че това е прочутият Чики.
Все още не ме забелязва, затова оставям статива и отивам да му се представя. Носи очила с дебели бифокални лещи. Поглежда нагоре едва когато сянката ми пада върху вестника, който чете. Отмествам се встрани.
— Добър ден, господине. Надявам се, че не ви преча.
Опитва се да ме погледне, но аз съм застанал така, че слънцето свети право в очите му, затова той оставя вестника и засланя очите си с длан. Протягам ръка да се здрависаме. Дланта му е суха и студена.
— Преди петдесет години живеех в този квартал. По това време магазинът ви се наричаше „Магазинчето“, държеше го семейство на име Хершафт.
Той пак не реагира, само затваря и отваря уста, разкривайки чифт чудесни протези. Напомня ми за моя чичо Кларънс.
— Казвам се Хенри Лайънс, може би сте чували за мен. Аз съм актьор, комик. Навремето играех в Ърл Тиътър. Ако поне веднъж сте го посещавали, няма как да не ме помните — изтърсва той ни в клин, в ръкав.
Мога да го излъжа, но не го правя. Родителите ни често ни водеха в Ърл, за да гледаме някой филм и дори водевил през съботните вечери, но не си спомням никакъв Хенри Лайънс или Чики. Всъщност няма как да го помня, това беше толкова отдавна, пък и тогава аз не обръщах внимание на имената, навик, който съм запазил и до днес. Усмихвам се. Той се отмества, така че сянката, която хвърлям, да го заслони.
— Тук ме знаят като Чики. Навремето това бе артистичният ми псевдоним. Затова и хлапетата от квартала наричат магазинчето „При Чики“. Продавам им бонбони, дъвки, ей такива неща, а също и хляб, мляко, колбаси на родителите им. Държа магазина най-вече да си намирам занимание и да си бъбря с децата, но покрай това изкарвам и малко пари. Така и не се ожених, все пътувах, играех ту на едно място, ту на друго. Нямам си мои деца.
Сещам се за Джозефин и за нейното магазинче, което също се наричаше „При Джозефин“. Вероятно отдавна е напуснала този свят. Чики свежда очи, сетне отново поглежда към мен, за да види дали го слушам. Това е поглед на човек, който не очаква другите да обръщат внимание на думите му.
— Когато човек пътува много, както правех аз през по-голямата част от живота си, трудно може да създаде семейство. От една страна, нямаше да е честно спрямо децата, от друга не исках да зарежа професията си, все се надявах да пробия, да стана звезда. Веднъж играх с Боб Хоуп в Калифорния. Били ли сте в Калифорния?
— Живях там десет години, но беше отдавна.
Сещам се за чичо Дик, който постъпи различно — създаде семейство, спря да пътува и така не успя да пробие въпреки таланта си. Като гледам Чики, за пореден път се убеждавам, че чичо Дик май е взел правилното решение. Чики продължава да се взира в мен.
— Къде живеете сега?
— В Париж.
— Във Франция? Гледай ти! Как е животът там, има ли работа за комици? За малко да замина на фронта по време на Втората световна, но бях прекалено млад. Представяте ли си, че съм бил прекалено млад за каквото и да било? Сега това ми се струва почти невъзможно.
Засмива се също като чичо Бил — ха-ха-ха-ха. Може би това е единственият смях, на който човек е способен, когато в устата му има само чифт стари зъбни протези.
— Бих искал да нарисувам магазина ви, господин Лайънс. Аз съм художник, ей това там е стативът ми.
Махам с ръка към мястото, на което съм оставил триножника и платното. Той се привежда, за да види по-добре.
— Защо ви е да рисувате тази съборетина? Аз съм тук само понеже няма какво друго да правя, няма къде другаде да отида. Получавам пенсия, а от магазинчето изкарвам колкото да покрия наема. Може би нагоре по Лонг Лейн ще намерите нещо по-подходящо за рисуване.
— Не, бих искал да нарисувам вашия магазин. Може би по-късно ще отида и на Лонг Лейн, но първо искам да рисувам тук. Когато бях малък, двамата със сестра ми често идвахме тук, за да отменяме майка ни в пазаруването. Тогава живеех на Хедър Лейн.