Той сгъва вестника и се намества по-удобно на стола — дървен люлеещ се стол с протрито дъно от плетена ракита, покрито с възглавничка.
— Гледай ти! От Хедър Лейн чак до Париж, веселия Париж и обратно тук. Звучи почти като песен.
Напряга се, сякаш се мъчи да си спомни думите на песента или може би в момента се опитва да я съчини. Накрая се предава.
— Разбира се! Нямам нищо против да нарисувате това място. Никому няма да навреди. Искате ли да седя на верандата? Предупреждавам ви, няма да купя картината, разбирате ли, нямам пари?
— Би било чудесно, стига да не ви е прекалено студено. Рисувам картината за себе си, но ще се опитам да я снимам и да ви пратя снимка, когато я завърша.
Той отново поглежда небето. Лазурносиньо е, с няколко пухкави бели облачета, които се помръдват едва-едва.
— Ще рисувам докъм два часа. Ще хапна, след като децата минат от тук на път за вкъщи, където ще обядват и после ще се върнат обратно. Става ли?
— Разбира се.
Понечвам да му обърна гръб.
— Е, ще започвам, докато светлината е подходяща, а и слънцето пада точно върху вас.
— Имам и по-хубаво сако, ако искате, мога да облека него.
— Не, и така изглеждате страхотно.
— Както кажете, вие сте художникът.
Отново отваря вестника. Връщам се при статива, разпъвам краката, отварям капака, нагласявам платното, пълня чашките с терпентин и лак. Взимам молив, за да нахвърля основните щрихи.
Работя в продължение на час и половина. Времето е страхотно, идеално за рисуване. Чувствам се в отлична форма. Композицията като че ли се оформя от само себе си. Явно не е трябвало да се тревожа. Радостта, която човек изпитва когато рисува и нещата му се получават, е направо невероятна! Докато работя, изпадам в обичайното си състояние на духа. Прилича на медитация.
Помня как веднъж, когато бях едва на седем, мама ме изпрати до „Магазинчето“ да взема бутилка мляко. Това бе едно от първите ми самостоятелни пазарувания на нещо толкова сериозно. Тя ми даде и малка платнена торбичка, в която да сложа бутилката.
Направих всичко както трябва. Подадох парите на госпожа Хершафт и тя сложи еднолитровата бутилка в торбичката. По онова време млякото се продаваше само в бутилки. Затичах се надолу по Коупли, не бях стигнал дори Хедър Лейн, когато се спънах и паднах. Надзърнах в торбичката и видях, че бутилката се е счупила. Изправих се и се затичах с всички сили към къщи, а млякото капеше по тротоара. Взех на бегом стъпалата и прекосих дневната, зад себе си оставях капки мляко. Застанах разплакан пред майка ми; от торбичката продължаваше да се процежда мляко.
— Съжалявам, мамо. Спънах се и паднах.
Мама взе подгизналата торбичка и я сложи в умивалника. Остави млякото да се изцеди, сетне зави във вестник парчетата стъкло и ги изхвърли в кофата за боклук.
— Не плачи, Албърт, не се разстройвай. Ето, ще ти дам още пари. Този път върви спокойно, не тичай. И внимавай, като пресичаш улицата.
Слязох предпазливо по стъпалата. Джийн стоеше на верандата и ме наблюдаваше. Огледах се наляво и надясно, после пресякох Хедър Лейн. Завих зад ъгъла и изминах важно-важно разстоянието до „Магазинчето“. Госпожа Хершафт не каза нито дума, но торбичката бе още влажна. Взе парите ми и внимателно постави в нея новата бутилка.
— Внимавай, Албърт, не бързай толкова.
Минах внимателно през вратата, наблюдавах всяка неравност в тротоара, сякаш ми бе смъртен враг. Излязох на Хедър Лейн. Пресякох улицата, като отново се огледах и в двете посоки. Повдигнах торбичката достатъчно високо, че да не се удари в бордюра. Прекосих алеята пред дома ни; Джийн продължаваше да стои на верандата. През вратата с мрежата видях как мама ме чака. Хукнах нагоре по стълбите и точно на последното дървено стъпало ударих торбичката в ръба му и счупих втората бутилка. Джийн не се засмя, а мама излезе и ме прегърна, докато аз ридаех. Сигурно си бе казала, че синът й е невероятен смотаняк. След това Джийн отиде и купи мляко без никакви проблеми.
Нанасям известни корекции в скицата, променям перспективата на мястото, където Радборн Али преминава в Радборн Роуд и се среща с Лонг Лейн, улицата, по която децата се прибират у дома за обяд. Те вече са се скупчили около мен.
— Къде е картината, на която играем хокей? Завърши ли я?