— Да, мисля, че е готова.
— Къде е тогава?
Мога да ги излъжа и да кажа, че съм я занесъл у дома, но няма смисъл да го правя. Да лъжеш без причина може да се превърне в лош навик.
— В дома на Боби е. Нали така, Боби?
Той стои зад мен. Кима сериозно.
— Да. Прибрали сме я в спалнята на мама и на тате. Много е хубава. Няма да повярвате колко истинска изглежда.
— Може ли да дойдем и да я видим?
Боби ме поглежда, за да види какво мисля, какво искам. Умно дете.
— Трябва да попиташ майка си, Боби. Не мисля, че ще се зарадва, ако цялата тайфа нахълта у вас, нали?
— Може ли да я сваля на верандата и да им я покажа там?
Не се бях сетил за това. Какво пък толкова, Боби ще бъде внимателен, поне колкото и аз бях някога с млякото. Дори да размаже боята тук-там, винаги мога да я оправя. Позволявам му да свали картината на верандата и да я покаже.
— Нямам нищо против. Хвани я отзад за дървената рамка и не позволявай на никого да я докосва, защото боята още не е изсъхнала. Първо обаче попитай майка си, става ли?
Всички хукват към дома на Боби. Горката Пег няма представа какво я очаква. Опитвам се да се концентрирам върху работата си. Този път поставям по-наситен, по-тъмен фон. Напластявам го, за да уловя светлината, която пада върху верандата на „Магазинчето“, и Чики, който седи отпред, да бъде озарен сякаш от лъчите на прожектор. Справям се добре с фона, нанасям предимно сиена, син и виолетов ултрамарин, мъничко охра и някой и друг щрих абаносовочерно. Децата се появяват отново, сега вече се връщат на училище. Скупчват се около мен.
— Защо си я направил толкова тъмна? Все едно е нощ.
— Това е само фонът. Отгоре ще сложа по-светли бои.
— Ей, онази картина на Хедър Лейн е страхотна! Едно време тук е било много хубаво, ако улицата ни наистина е изглеждала така.
— Така си беше. Улиците тук са красиви.
— Да, бе, да. Ти не живееш тук. Нищо не е толкова красиво. Ти просто си разкрасил нещата.
Оглеждам се да видя кой е критикът. Оказва се дребничко слабичко момиче. Лицето му е бледо, а косата — права, подстригана равно на нивото на брадичката. Напомня ми за Джийн на тази възраст. Казва същите неща, които би казала и Джийн.
— Аз съм живял в квартала и тук наистина ми харесваше. Просто трябва да откриете хубавите неща и да ги отделите от онези, които не харесвате. Не очаквайте всичко да изглежда както по телевизията. Онези места, които показват, не са истински, те са изкуствени и целят да породят у хората разни щури идеи, да ги накарат да поискат да си купят разни неща.
Поглеждам право в кафявите очи на момиченцето. Тези на Джийн бяха сиво-сини, също като на татко. То отмества поглед. Прошепва нещо на приятелката си. Настъпва миг на мълчание, сетне децата тръгват към училището. Чики не стои на верандата, защото, както беше предупредил, щом децата се появиха първия път, той влезе в „Магазинчето“. Но сега, когато те минават покрай него, подвикват пред витрината:
— Хитрият Чики седи на стол, не носи шапка, ’щот в темето е гол.
Явно това е редовно изпълнение, защото си личи, че на хлапетата не им е за пръв път. Може би затова Чики влиза в „Магазинчето“, за да ги изчака да се върнат в училището. Освен това, докато те обядват, едва ли някой влиза да пазарува.
Нанасям последните щрихи на фона, слагам по-тъмни багри на местата, на които искам да придам дълбочина, да накарам ъгъла с „Магазинчето“ да изпъкне. Усещам, че някой стои зад гърба ми. Обръщам се. Пег е.
— О, много бързо работиш. Ако продължаваш с това темпо, за нула време ще нарисуваш целия квартал и повече няма да те видя.
Оставям четките и отстъпвам крачка назад, за да видя какво се е получило.
— Значи мислиш, че работя бързо, така ли?
Обръщам се и й намигам. Чики би се гордял с мен. Още малко и ще стана истински комедиант.
Пег ме удря закачливо по рамото. Здраво удря. Тези съвременни жени са доста силни, а може би ние, възрастните мъже, сме слаби. Не че има особено значение.
— Много си лош. Ставаш същия като Сюзан. Ела да пием кафе.
— О? Знаеш ли, че леля Едит ми е приготвила два от онези италиански сандвичи. Добре, ще си ги разделим, но само ако спазваш дистанция. Започнеш ли да ме сваляш, ще викам. — Свалям картината от статива. — Ти върви. Аз ще почистя четките, прекалено много лак има по тях, а той засъхва бързо. После ще затворя кутията. Мисля, че мога да я оставя тук. Че кой би откраднал кутия с бои?