Картината обаче няма да оставя. Човек никога не знае какво може да се случи в такъв квартал. Тук живеят всякакви типове.
Пег си тръгва. Наблюдавам я, докато завива по Хедър Лейн. Тъкмо затварям кутията, когато пристига Чики. Облякъл е друго сако, на едри карета и с широки ревери. Отново сяда на стола си. Този път не си е взел вестника.
— Готов ли си вече? — подхвърля, преминавайки на ти.
— Не, ще отида да хапна. А и картината трябва да съхне в продължение на цял час, преди да мога да продължа.
— Децата досаждаха ли ти?
— Не, изобщо.
Той се надига от стола и идва да види докъде съм стигнал. Това е най-неподходящият момент картината да бъде видяна от човек, който не е познавач. Лаиците разбират скицирането с молив, разбират и когато нещата започват да добиват форма, но нанасянето на фона може да бъде оценено само от професионалист, който знае докъде съм стигнал с композицията на формите и цветовете. Скицата почти не се вижда, покрита с тънък слой размазани разноцветни петна. Чики застава зад мен.
— Къде съм аз в тази бъркотия?
— Ще ви нарисувам точно тук.
Посочвам тъмния участък, където наистина възнамерявам да го нарисувам. Лекото очертание на скицираната му фигура прозира едва-едва изпод боята.
— Нямах представа, че художниците работят по този начин, много е мърляво. Ти да не си някой модернист като Пикасо?
— Не, аз съм модерен художник в смисъл на съвременен, защото рисувам в наши дни, но когато завърша картината, ще разпознаете кое какво е. Ще ви нарисувам ей тук, огрян от слънчевите лъчи.
— Добре, започва да захладнява. Сигурно ще съм вътре, когато се върнеш. По това време на годината слънцето се скрива зад онази стена някъде към два след обяд.
— Добре. Засега ще рисувам около вас. Утре вече ще ви сложа на мястото ви.
Той се взира в картината. Обръща се и ме поглежда.
— Какво ще кажеш за мача на „Филис“ вчера?
— Старата история. Не можеш да оставиш всички да си стоят на базата и да очакваш да спечелиш.
— Така е. Аз съм им фен от над петдесет години и нищо не се е променило през това време. Помниш ли, когато ги наричаха „магьосници“? Беше през петдесетте. Същата работа, в един момент просто се прекършваха.
— Да се надяваме, че този път ще се стегнат.
— Не бих заложил и пукната пара.
Взимам от колелото сандвичите и кутийка бира.
— Господин Лайънс, ще наглеждате ли велосипеда и кутията с бои, докато се върна? Няма да се бавя.
— Наричай ме Чики като всички останали. И ми говори на „ти“. Разбира се, че ще ги наглеждам, но гледай да се върнеш, преди слънцето да се скрие и върху мен да падне сянка.
— Добре. Ще се върна преди това. Благодаря.
Обръщам се и помъквам картината надолу по полегатия склон на Хедър Роуд. Въздухът е невероятно чист, а слънцето — топло. Трябва просто да се излегна на полянката край „Магазинчето“ на Чики, да изям обяда си набързо и да се залавям за картината, но нямам търпение да си побъбря с Пег.
Щом почуквам на вратата, тя се провиква откъм кухнята. Сама е. Тайно, се надявах и Сюзан да е тук. Усещам как там някъде вътре в мен се заражда някаква нервност, неловкост. Проблемът ми е, че не съм в час с много неща. Напуснах Америка преди повече от трийсет години и не знам какво е прието и какво не, какво се е променило.
Може би Бъд не би имал нищо против посещенията ми и обедите ми със съпругата му, макар да се съмнявам в това. Нещата едва ли са се променили чак толкова. Сигурен съм, че Емили не би изпаднала във възторг. Освен това по времето на моите родители, през годините, когато те са живели в този квартал, изобщо не е било прието мъж да отиде на гости на сама жена. Всеки шпионирал останалите. Млекарят, разносвачът на лед, хлебарят… всички, които разнасяли едно-друго по домовете, били следени особено зорко. Забавел ли се някой вътре повече от минутка-две, веднага тръгвали клюки. Затова съм неспокоен. Иска ми се да поговоря с Пег на тази тема, но това би могло само да влоши положението. Може би тя не знае как стоят нещата, а може би не й пука или пък смята, че рискът си заслужава. Зная, че представите на моите деца по тези въпроси са съвсем различни или поне така твърдят.
Вратата е отворена и Пег ми прави знак от кухнята да отида при нея. Говори по телефона. Джони е заспал пред телевизора, звукът е изключен, но от екрана струят ярки цветове. Сядам на обичайното си място. Пег разговаря с някого, отговаряйки му предимно с „аха“, „да, да“, „добре“. Усмихва ми се. Най-накрая затваря.