— Беше майка ми. Казах й за теб.
Усмихва се и сяда. На барплота няма цигари, но въпреки това от нея лъха на тютюнев дим. Отварям кафявата кесия и вадя двата огромни италиански сандвича. Пег има отварачка за бира.
— Мама каза да внимавам, в противен случай Бъд щял да ме убие. Право в десетката! Понякога си мисля, че тя е нещо като врачка, винаги предугажда разни неща; още откакто бях малка, не можех да я надхитря или излъжа.
Кимам. Говоря сам на себе си: „Добре, Бърти, старче, значи нещата не са се променили кой знае колко. Сега знаем какво е положението.“
Разтварям един от сандвичите и започвам да прехвърлям резенчетата лук в другия. Няма смисъл да ги изхвърлям, освен това обичам лук. Усещам, че Пег ме наблюдава, но не вдигам поглед.
— Ти просто си прекалено добър, Бърт. Децата бяха толкова развълнувани, докато гледаха картината. Лично аз я свалих на верандата; да беше видял лицата им! Все едно гледаха някое телевизионно шоу, филм на ужасите, уестърн или нещо подобно. Говореха едновременно, всеки сочеше различно място. Накрая трябваше да ги отпратя, за да успея да приготвя обяд за Боби и Алис.
— Съжалявам, ако това ти е създало проблем. Но те толкова настояваха да видят картината, че не исках да ги лишавам от тази възможност. Вероятно трябваше да изчакам късния следобед, преди да им я покажа. Тогава сам щях да я сваля.
— Не, не ме разбираш. На мен също ми бе забавно. Мисля, че за пръв път в живота си разбрах защо хората обичат да ходят по музеи и да гледат картини. Знаеш ли, че никога не съм стъпвала в музей?
— Трябва да ти кажа, Пег, че тук, във Фили, има страхотен музей. С удоволствие бих те завел някой ден, за да ти покажа картините там. Тук е роден и един наистина талантлив художник на име Томас Ейкинс. Рисувал е през миналия век. Ще ти хареса, сигурен съм. Освен всичко останало нарисувал е и няколко прекрасни голи мъжки тела.
Започвам да ям сандвича си. Побутвам другия към Пег. Тя налива бирата в две чаши. С изненада виждам как изтрива очи с опакото на дланта си. В тях има сълзи.
— Какво става, Пег? Да не е от лука? Да не съм казал нещо? Няма да ходим в никакъв музей, ако не искаш. Това бе просто идея, хрумна ми, че може да ти бъде интересно.
— Продължаваш да не разбираш, нали? Караш ме да се чувствам така, сякаш целият ми живот е отишъл на вятъра, сякаш съм пропуснала най-важните неща в него. Караш ме да се чувствам пълна глупачка.
Преставам да се храня. Поглеждам я. Говори сериозно.
— Това е последното нещо, което бих искал да почувстваш, Пег. Доколкото виждам, ти си интелигентна млада жена. Отглеждаш чудесни деца, поддържаш чист, уютен дом. Имаш добър съпруг, който работи, за да издържа теб и семейството. Това не е глупаво. Разбрала си ме погрешно.
Отхапвам от сандвича и отпивам от бирата. Мисля, че мога да ям такива сандвичи три пъти дневно до края на живота си.
Изпитвам вина спрямо Пег. Много добре знам как се чувства. Аз самият изпитвах същото, когато бях само на деветнайсет и служех в армията. Войната в Европа току-що бе свършила и започнаха да ни прехвърлят на фронта срещу японците. На два пъти бях раняван и изгубих вяра във всичко и във всекиго, най-вече в себе си. Чувствах се като винтче от огромна машина, напълно заменяемо и без никаква стойност за когото и да било.
— Позволи ми да ти разкажа една история, Пег, може би ще ме разбереш. След войната, имам предвид Втората световна, аз се озовах в едно място в Джорджия, наречено форт Бенинг. Току-що бяхме пуснали атомните бомби над Япония и командването се чудеше какво да прави с нас.
По това време срещнах един човек, който беше по-възрастен от мен с десетина години. Запознахме се по време на медицинските прегледи. Той беше учител, имаше жена и малко момиченце. Сприятелихме се.
За мен приятелството с учител бе нещо много странно. В живота ми преди войната хората като него — лекари, адвокати, учители, бизнесмени — живееха в свят, различен от моя, който се намираше на Хедър Лейн. Никой от родителите на моите приятели не бе следвал в колеж, малцина бяха завършили гимназия. Онези, които работеха в заводите на „Дженерал Електрик“ или „Уестингхауз“, минаваха за късметлии. Това се смяташе за хубава работа. Всяко хлапе от квартала, чийто баща имаше подобна работа, се издигаше едно стъпало над останалите.
Името на този човек бе Силвейн Бърнстейн. Също като мен беше отвратен от войниците, с които живеехме във форт Бенинг. Единствените развлечения в града бяха баровете, сбиванията и леките момичета. Двамата с него отивахме с армейския автобус във форт Бенинг, но след това се прекачвахме на градския рейс и гледахме да стигнем колкото се може по-далеч от Кълъмбъс, Джорджия. Крачехме по затънтени прашни пътища, покрити с червеникава глина. Той говореше за музика. Говореше за класическа музика, как се е развивала през вековете или какво е означавала. Разбрах, че бил учител по музика, преди да го мобилизират.