Слушам собствените си думи и осъзнавам, че съм отворил още една от вратите на своята личност, тази на психотерапевта. Лекарят в мен се е пробудил. Искам да сменя темата. Искам Пег да престане да гледа на мен, сякаш притежавам някоя тайна, която не искам да споделя. Решавам да й доверя най-голямата си тайна.
— Стига, Пег. Изяж си сандвича, преди да съм ти го взел и да съм ти го изял. Усмихни се, засмей се, само престани да ме натъжаваш с тези твои морскосини очи, в които мога да се удавя.
Тя се усмихва и отмества поглед. Бавно поклаща глава.
Едва сега осъзнавам — изпуснах се, че съм писател. Това е нещо, което рядко правя, което не обичам да правя, защото все се налага да обяснявам едно или друго. Достатъчно лошо е, че съм художник. Хората не си падат особено по творците, или ги взимат за леко смахнати, понякога дори за съмнителни типове, или настояват да нарисуваш тях, кучето им или дома им, но въпреки това се държат с теб, общо взето, нормално.
Научат ли обаче, че си писател, реакцията е почти същата, като да кажеш, че си психиатър. Страхуват се, че ги наблюдаваш. Страхуват се да не кажат или да не направят нещо, което да включиш в някоя книга. Или пък започват да играят роля, държат се неестествено, за да те накарат да направиш тъкмо това. Във всеки случай за един романист е доста трудно да поддържа нормални отношения с хората и колкото по-отдалечени от света на литературата са те, толкова е по-трудно.
Искам да се сближа с обитателите на стария ми квартал. Не искам да издигам фалшиви стени. За щастие Пег май не е схванала, че съм писател. Прекалено развълнувана е, за да ми обръща внимание.
— Пег, сигурно се чудиш каква ли е тази история с килера в спалнята и какво толкова ме развълнува в онази коледна гирлянда. Може би ако ти разкажа, ще ме опознаеш мъничко, ще ме разбереш по-добре що за човек съм. Ще разбереш какво имам предвид, когато ти казвам, че когато печелиш едно нещо, губиш друго.
Тя ме поглежда отново, сега обаче погледът й е пасивен; избърсва сълзите си с дланта си, взима хартиена кърпичка и се изсеква.
— Извинявай. Вече съм добре. По принцип не съм ревла. Слушам те.
Разказвам й всичко — как се местих от една стая в друга заради чичо Бил и дядо, които дойдоха да живеят у нас. Разказвам й за рисунките по стените на килера, за фигурките от пластилин, за желанието ми да си играя с брат ми Уилям, който е умрял при раждането, за дневника, който си водех.
Разказвам й и за Джийн. Как съм съчинявал страховити истории, за да я накарам да си сменим леглата. Как тя е влязла в ролята на брат ми и двамата с нея сме си играли в този наш собствен свят, скрит в килера. Не й казвам за най-голямата ми дъщеря Кейт, за нейния съпруг Бил и за двете им деца, които загинаха заради запалено стърнище в Орегон. Няма нужда да я разстройвам още повече. Накрая спирам. Поглеждам я право в очите:
— Така стоят нещата. Това е една от причините да се върна тук и да нарисувам тази къща. Не зная защо, но мисля, че тя също като Сил ми помогна да се измъкна оттук, да постигна нещо. Всички истории за Стенландия, които си измислях, както и онези, които разказвах на сестра си, ми доставиха радост, помогнаха ми да повярвам във фантазията, в невъзможните неща, да отприщя скритите си заложби. Знаеш ли как ме наричаха в училище?
Тя ме поглежда изпитателно. В очите й като че ли се прокрадва сянка на страх. Отново поклаща глава, но този път по различен начин.
— Байбъри3 Бърти.
Не зная дали след всичките промени в областта на здравеопазването „Байбъри“ продължава да съществува, но през онези години това бе местната клиника за душевноболни, местната лудница.
Усмихвам се. Пег отново поклаща глава и също се усмихва.
— Божичко, наистина си странен. Сестра ти Джийн на теб ли приличаше?
— Тя се омъжи на двайсет за футболист, родиха им се пет красиви, умни деца, всичките с цезарово сечение.
Замълчавам. Не искам аз да се разчувствам. Не искам да го правя, защото трябва да се върна при картината. Не искам слънцето да се скрие и върху Чики да падне сянка.
— Умря от рак преди шест месеца.
Болката отново се прокрадва към гърлото ми. Радвам се, че съм приключил със сандвича.
3
„Байбъри“ — прочута психиатрична клиника във Филаделфия, отворила врати през 1907 и закрита през 2000 г. вследствие на лошите условия и нерядко жестоките методи на третиране на пациентите. През 2006 г. сградата на клиниката е разрушена. — Бел.Прев.