— О, Божичко! Мамка му! Извинявай! О, Исусе! Нищо чудно, че си се върнал! Търсиш я, нали? Смятал си, че ще откриеш и нея, и брат си, а може би дори майка си и баща си тук някъде в тази къща или в килера. О, Господи!
Не бях поглеждал на нещата от този ъгъл. Смятах, че идвам, за да нарисувам стария си квартал, да погостувам на леля Едит, да забравя за смъртта на Джийн, Кейт, Бил, на малките Дейъл и Миа, да си почина, да поработя върху следващата книга. Всичко това е така, но и Пег е права. Това е истинската причина.
Кимам. Говоря, без да откъсвам поглед от чашата с бира:
— Най-вероятно си права, Пег. Не бях се замислял, ала е истина. Предполагам, че търся не само нея, но и самия себе си. Съжалявам, това е ужасен товар и не бива да те обременявам с него.
Това е част от живота, от остаряването. Или умираш млад и всички те оплакват, или живееш достатъчно дълго и понасяш загубата на любимите си хора, на приятелите си. Това е животът, изборът е справедлив.
Пег заобикаля барплота. Ставам от стола и я прегръщам. В жеста ми няма и следа от сексуалност. Прилича на онази прегръдка, в която двамата с Джийн се вкопчихме, когато се прибрах у дома след смъртта на татко. Сещам се за този момент и се поддавам на чувствата. Пег ме притиска по-силно.
— Божичко, съжалявам! Така ме изплаши. Никога не съм се замисляла за всички онези хора, които са живели в тази къща преди мен. Купихме я празна и предполагам, съм си въобразявала, че през всичките тези години тя е стояла празна. Никога не съм си представяла, че тук е живял някой като теб и сестра ти и колко близки сте били двамата с нея. Не зная как издържаш да рисуваш навън и да усещаш присъствието й, а също и това на брат си. Не те ли плаши?
Поклащам глава. Как да й обясня, че всъщност ми помага, че така намирам покой и свиквам с мисълта, че те ще бъдат винаги с мен по начина, по който Уилям бе с мен, че присъствието ми тук и запознанството ми с нея, с децата й и с Бъд, помагат образите на Джийн и на родителите ми да оживеят в сърцето ми. Не мога да й кажа, че откривам у нея едновременно и майка си, и дъщеря си. Изпитвам съчувствие и разбиране, които не съм проявявал досега.
Тя заобикаля барплота. Да се върнем обратно на земята! Искам да й разкажа за Джийн, за това как се случи всичко, но си поглеждам часовника. Минава два и половина.
— Бих искал да продължим разговора, Пег, но трябва да рисувам. Чики обеща да наглежда нещата ми, докато слънцето се скрие. Ще отида там, ще продължа да плескам бои по платното и ще опитам да си събера мислите. Благодаря ти за всичко. Нямаш представа какво означава това за мен.
Тръгвам към вратата, преди Пег да отговори. Джони отново е буден. Питам се дали знае кога започват анимационните му филмчета, или просто има някакъв вътрешен часовник, който му подсказва точния час. Дори не ме поглежда. Пег ме следва по петите.
— Иска ми се да те целуна, все едно сме женени и ти отиваш на работа. Прекалено шантаво ли ти се струва?
Обръщам се и задържам вратата с ръка.
— Разбира се, че е шантаво, но освен това е и страхотна идея!
Засмиваме се, аз пускам вратата, прекосявам верандата и тръгвам по алеята. Не се сдържам и се обръщам. Пег стои на прага. Маха ми с ръка. Отвръщам й колкото се може по-неангажиращо. Треперя като лист.
Всичко е наред с картината и статива. Слънцето вече не огрява верандата на Чики, но той е преместил стола си до тухлената стена и отново се радва на топлите лъчи. Отивам при него.
— Не е нужно да пазиш. Съжалявам, че закъснях. Не мисля, че някой щеше да открадне нещо.
— Човек никога не знае. И без друго нямам нищо против да стоя навън. Обичам да събирам топлинка, преди да дойде зимата. Тук понякога става адски студено, че и влажно на всичкото отгоре. Това време, на което се радваме сега, е като закъсняло циганско лято. Къде обядва?
Изкушавам се да излъжа. Но една лесно разкрита лъжа може да причини ужасна вреда.
— Обядвах у семейство Бейър. Това е къщата, в която живеех като малък.
— А, тази госпожа Бейър е много симпатична жена, при това е доста хубава. Има свестни деца, Боби и Алис са две от най-приятните хлапета в квартала.
Чики се изправя. Пренасям стола му обратно на верандата.
— Е, благодаря, ще се залавям за работа.
— Трябва ли да ти позирам още?
— Ще поработя върху фона. Ще те нарисувам утре, ако отново си тук.
Изненадан съм колко бързо се откъсвам от света около себе си и потъвам в картината. Започвам да рисувам паветата на алеята вдясно от Чики. Използвам същия похват, който приложих и на Робинсън Стрийт и на Дюи Стрийт, когато рисувах в квартала на леля Едит. Правя го машинално, не влагам особена мисъл и това ме успокоява. Забелязвам останки от една от старите веранди, които двамата с татко сковахме преди толкова години. Дървените подпори са заменени с метални, но от начина, по който са рязани и снадени дъските, съдя, че това си е същата веранда, само са заменили някоя и друга дъска. Тя е провиснала и прогнила, намира се в още по-лошо състояние от онези стари веранди, които поправяхме или подменяхме. Човек би изкарал добри пари дори днес, ако се хване да ги ремонтира.