Оформям светлосенките в другия край на платното, като нарочно осветявам ниската стена между улицата и алеята, водеща към Клинтън Авеню. Едно време се опитах да прескоча стената с ролкови кънки и скъсах на коляното първите си джинси. Страхувах се, че мама ще ме убие.
Опитвам се да оформя релефа на хълма, който се спуска ей там отгоре, минава покрай мен и свършва долу в ниското. На картината ще се вижда само горната му част, но се надявам напластяването на боите да създаде усещане за непрекъснатост.
Работя вече върху небето, лазурносиньо, без нито едно облаче по него, когато децата започват да се прибират от училище. Отново се скупчват около мен. Този път са още по-развълнувани, защото „Магазинчето“ е част от живота на всяко от тях. Някои от тях дори се отбиват при Чики, за да си купят бонбони или дъвки. Чудя се дали още продават дъвки със снимки на бейзболисти, едни такива розови дъвки за балончета. Отдавна не съм се връщал тук. Помня и сладоледите „Дикси“ с два аромата — на шоколад и на ванилия, със снимка на някоя кинозвезда от вътрешната страна на капака. Да оближеш снимката бе част от удоволствието, макар да имаше вкус на восък.
— Ей, пропуснал си Чики. Няма ли да го нарисуваш?
— Ще го нарисувам. Стана му студено и се прибра вътре. Ще го нарисувам утре.
Отстъпвам крачка назад. Трудно ми е да се концентрирам, затова решавам да продължа да работя върху небето, да се опитам да уловя точната комбинация между различните нюанси на синьо — от ултрамариново и виолетово до лазурносиньо, да пресъздам усещането за огромен прозрачен воал, който се спуска над всичко, защото точно такова изглежда небето днес.
Повечето от децата се прибират у дома. Червенокосото момче и момиченцето, което прилича на Джийн, се заседяват най-дълго заедно с Боби и Алис. Боби се приближава към мен.
— Ще оставиш ли и тази картина у дома?
— Бих искал, но не знам дали майка ви ще ми позволи.
— О, разбира се! Тя харесва картините ти. Харесва и теб. Каза, че двамата с Алис трябва да те наблюдаваме как вършиш нещата и как говориш. Знаеш ли, говориш малко странно.
— Така е, Боби, но нали съм живял дълго време в чужбина, във Франция, сигурно затова ти се струва, че говоря странно.
— Не. Приказваш по-скоро като някой от телевизията или от радиото. Малко е неестествено.
— За мен си е напълно естествено, Боби. Различните хора говорят по различен начин, това е.
— Мама казва, че ти говориш „кралски английски“. Какво означава това? Нали не си крал или нещо подобно?
Поставям ръка върху главата му. Топла е от слънцето и изпотена от тичането. Държи с две ръце училищната си чанта. Алис пристъпва към него.
— Не, аз съм един най-обикновен художник. Не мисля, че бих искал да съм крал. А ти?
— Нямам нищо против. Кралете са богати, нали? Защо да не стана крал, ако мога да бъда богат крал?
— Понякога на кралете им отсичат главите. Не е много приятно.
Боби се замисля. Алис продължава да пристъпва напред.
— Аз пък искам да съм кралица, дори да не съм богата и да ми отрежат главата. Мисля си, че ще ми бъде забавно да съм кралица, да седя на трона, да нося корона и всичко останало.
— Може и да станеш някой ден, Алис.
Двете деца продължават да стоят и да наблюдават как работя. Всички останали хлапета са си отишли. Поглеждам си часовника. Вече е пет без петнайсет. Не съм напреднал достатъчно, но пък се забавлявах. Приятно ми бе да разговарям с Пег и с Чики, и с децата. Поглеждам към Боби и Алис.
— Ей, я се прибирайте вкъщи, че майка ви ще се тревожи да не би да ви се е случило нещо.
— Ти няма ли да се прибираш, Бърт?
— Ей сега идвам. След няколко минути започвам да си събирам нещата.