— Продаваш ли тия картини, а? Колко струват?
Вторият въпрос очевидно предполага положителен отговор на първия, затова бързам да отрека:
— Не ги продавам. Едно време живеех наблизо и сега рисувам тези картини за себе си, един вид за спомен оттук.
— Ама че смахната работа!
— Не е много по-различна от правенето на снимки, просто отнема повечко време.
Нямам търпение да започна да ям своя сандвич, устата ми така се е напълнила със слюнка, че едва говоря.
— Добре, като свършиш оная картина, донеси я тука. Може и да я купя. Обичаш ли италиански сандвичи? Може да я трампим за сандвичи, това са най-хубавите сандвичи на цялата улица. Ще видиш.
Излизам от магазинчето. Направо полудявам, когато хората започнат да ми задават въпроси, а сетне или изобщо не се вслушват в отговорите ми, или започнат да си отговарят сами, без изобщо да ми дадат възможност да кажа и дума. Този път обаче по-скоро се забавлявам. Чувствам се в свои води.
Излягам се на тревата край гюлетата. Отпускам глава върху онези от най-долния ред, вместо възглавница използвам навитото си на руло яке. Времето е топло, а и онази лелка беше права, сандвичът е страхотен. Леля Едит е чудо-жена, но никой освен чистокръвен италианец не е в състояние да направи подобен сандвич. Явно имат някакъв вълшебен италиански прашец, който тайно посипват върху сандвичите, когато никой не ги наблюдава.
Изстисквам от тубичките още боя, която ще ми трябва за нанасянето на цветовете. Ще започна с небето. Когато слънчевите лъчи озарят Лейн, те й придават почти зеленикав оттенък. Започвам с него, после преминавам към лазурносиньо и кобалт, прехвърлям се на ултрамарин, по-светъл и по-тъмен, накрая слагам пруско синьо в ъгълчетата. Междувременно, добавям все по-малко и по-малко бяло. Иска ми се да постигна един по-особен ефект, при който небето да заприлича на купа, а мястото, където улицата чезне отвъд хоризонта, да добие вълшебно излъчване.
Вече завършвам небето, когато усещам някой да наднича зад рамото ми. Оказва се мъж на моята възраст, дебел, плешив, пуши цигара.
— Ха, доста добре се получава и освен това сте нарисували някои от старите магазини такива, каквито бяха едно време. Да не сте живели в квартала?
Спирам за миг. Отстъпвам назад, за да видя дали картината се получава добре. Харесва ми. След като се позабавлявах с оформянето на небето, сега се налага да приложа различен подход при рисуването на магазините отпред. Мога да нарисувам и самата Лейн, както и „Триъгълника“, но тогава все още влажната боя ще ми попречи при оформянето на детайлите на магазините. Ще трябва да допра кутрето си върху платното и да го използвам за опора, да не би ръката ми да трепне. Тези стари ръце не са така стабилни каквито бяха едно време.
— Да, някога живях тук. Дванайсет години — между 1931 и 1943 година. Кварталът не се е променил кой знае колко.
— Преди петдесет години? Аз прекарах тук целия си живот, може би някога дори съм ви познавал. Къде сте учили?
Посочвам с четката към Люис Авеню.
— В „Сейнт Сирил“, ей там, на онази улица.
— И аз съм учил там. Колко години изкарахте в него? Кой випуск завършихте?
Решавам да спра и да си поговоря с него, та схванатият ми врат да се поотпусне. Опитвам се да си припомня коя година завърших „Сейнт Сирил“. Сигурен съм, че завърших гимназия през 1943, значи трябва да е било през 1939. Господи, звучи ми като дата от някой учебник по история. В състояние съм да си припомня почти всяка дата до 1940, но нещата, случили се преди това, ми се струват по-скоро история, отколкото реалност.
— Май че беше през трийсет и девета. Струва ми се направо невероятно. Изкарах осем години в това училище. Което означава, че съм постъпил през трийсет и първа, веднага след като дойдохме да живеем тук, малко преди да ни връхлети Голямата депресия.
— Ха, та това беше випускът на сестра ми! Казва се Мери Джейн Донахю, помните ли я? Аз бях две години след нея, но също завърших „Сейнт Сирил“, а после отидох в „Уест“.
Зная, че „Уест“ означава „Уест Католик“, католическата гимназия на ъгъла на Четирийсет и девета улица и Честнът. И аз изкарах там една година, преди да се прехвърля в „Дарби“.
— Разбира се, помня Мери Джейн. Бях на купона по случай дванайсетия й рожден ден. Мисля, че живееше някъде надолу към края на Радбърд Роуд. Тогава за пръв път играх на „завърти бутилката“.
— Да, да! Точно така! Там живеехме. Всъщност двамата с жена ми още сме си там. Мери Джейн си купи къща в Ийст Лансдаун. Омъжи се за едно момче с хубава работа във „Филаделфия Електрик“. Гледай ти! Къде живеете сега?