Замислям се за минутка. Какво толкова, по дяволите? Защо да лъжа? Спомням си Мери Джейн като едно съвсем обикновено момиче; радвам се, че е срещнала добро момче с хубава работа, радвам се, че са се оженили и още са заедно. От друга страна обаче, след като толкова много неща тук са си останали съвсем същите, може би хората не са свикнали да се развеждат.
— Може да не повярвате, но живея в Париж, Франция. Живея там вече двайсет години. Реших да се върна и да нарисувам стария си роден град. Аз съм художник.
— Личи си. Къде сте отседнали?
— При леля ми в югоизточната част на Филаделфия.
Залавям се отново с картината. Започвам с най-малките магазини точно на мястото, където се скриват зад хълма. Решавам да добавя малко бяло към вече положените цветове, за да създам една омара, която да им помогне да се впишат по-хармонично в картината.
— Сигурно ще останете тук още малко. Обзалагам се, че Мери Джейн ще иска да се видите. Няма начин да не ви помни, тя има страхотна памет. Между другото, как се казвате, за да мога да й предам кого съм видял?
Отново се замислям за миг, сетне му го казвам. Вероятността човек от квартала да разбули тайната на моя псевдоним е нулева. Съмнявам се, че хората тук четат книги, със сигурност телевизията се е погрижила и за това.
— Ей сега се връщам. Тя живее на Мелроуз, близо до училището. Няма да се забавим повече от десетина минутки.
Той поема нагоре по Люис с клатушкащата се походка на забързан гъсок. Защо ли ми е толкова трудно да се поместя в своя собствен отрязък от време? Тези хора са симпатични, това са моите хора, онези, с които съм израснал, с моите проблеми и спомени.
Опитвам се да прогоня тези мисли и отново да се потопя в картината. Вече съм в подходящото настроение. Искам да завърша всички онези малки детайли, за които понякога ми липсват концентрация или търпение да изпипам докрай. Платното започва да се превръща в истинско триизмерно пространство. Обичам това усещане. То определено е свързано с игрите ни с Уилям в килера. Изведнъж усещам, че зад гърба ми стои някой. Обръщам се.
Мери Джейн си е все така обикновена, каквато бе едно време, само че сега е стара и обикновена. Килограмите й вероятно са повече от моите. Но има страхотна усмивка и понечва да ме целуне, преди да съм оставил четките си върху палитрата.
— Албърт Тремонт! Божичко, не мога да повярвам! Изглеждаш чудесно! Направо невероятно! И каква красива картина си нарисувал! Само като си помисля — Лонг Лейн, нарисувана от истински парижки художник! В Париж ли продаваш картините си?
Мери Джейн отстъпва назад. Не мисля, че съм я изцапал с боя. Тя има къдрави посивели коси, червендалесто лице, бистри сини очи и страхотна усмивка. Мисля обаче, че зъбите й са изкуствени. Отново се озовавам на кръстопът да й кажа ли, че не продавам картините си? Решавам просто да отговоря на въпросите й, без да се впускам в подробности.
— Не, не ги продавам в Париж. Пазарът там не е особено благоприятен.
— Ами в Ню Йорк?
Ето пак! За американската жена нито един въпрос не може да бъде прекалено личен. Зная, че е добронамерена, просто иска да разбере какво, как, защо… Това е част от системата й за оцеляване, с която трябва да се преборя.
— Понякога.
Мери Джейн гледа повече към мен, отколкото към картината. Нося шапката, с която рисувам, и така тя не може да разбере дали съм оплешивял като по-малкия й брат.
— Ожени ли се, Албърт?
— Да, имаме четири деца. По-големите вече пораснаха и напуснаха дома ни, само най-малкият е още при нас.
— И ние сме така, само Силия е при нас. Но тя има церебрална парализа и, разбира се, живее у дома. Но макар и на инвалидна количка, успя да завърши „Хавърфорд“. Тя е най-умната от всички.
Не само пита, но и сама разказва. Това е начин на живот. Може би аз съм живял прекалено дълго сред мълчаливи, необщителни французи. Трябва да призная обаче, че обичам да пазя личното си пространство.
— Знаеш ли, че със съучениците продължаваме да поддържаме връзка? Направо е невероятно как тези трийсет и двама души, шестнайсет момичета и шестнайсет момчета, останахме заедно в един и същи клас година след година. Може би такова беше времето, хората не се местеха толкова често. Дори сега поне една дузина от тях живеят в радиус не повече от два-три километра от старото училище. Не е ли невероятно?