Заинтригуван съм. Опитвам се да си припомня някои от имената на съучениците си. Наистина е удивително как не се разпиляхме през всичките тези години в училище.
— Единственият, с когото поддържах връзка, е Дик Привейл. Напусна ни в седми клас и се премести в прогимназията „Ъпър Дарби“.
— Знам го. Живееше в Лансдаун, но почина от инфаркт. Май че беше адвокат. Беше много умен.
— Така беше.
Знаех, че е починал от инфаркт и това е поредната следа, оставена тук от отминаващото време.
Започвам да рисувам, докато си говорим. Работя върху стария магазин на А&Р, опитвам се да докарам същия онзи нюанс на червеното, в който боядисваха всички магазини от веригата. Чудя се дали Пег ще се отбие. Не ми е особено приятно да си призная, че ще се почувствам неловко, ако ме завари сред тези хора, които са мои връстници. Истински сноб съм по отношение на годините и възрастта. Съзнавам, че сигурно също като тях изглеждам стар и очукан от живота, съзнавам, че и за мен важат законът на ентропията или правилото че „времето и приливът не чакат никого“ и прочие, и прочие, но продължавам да се самозаблуждавам. Надявам се, че успявам да заблудя и околните. Мери Джейн ме хваща за ръката.
— Албърт, имам страхотна идея. Какво ще кажеш да звънна няколко телефона и да видя колко от съучениците ни ще успея да открия и да поканя у нас, ще си побъбрим чудесно. Май не сме се събирали от доста години, като че ли откакто завършихме, ако не броим сватбите, погребенията и други подобни поводи.
Брат й се намесва:
— Да, но никой няма да се отзове на покана, отправена в последния момент. Докога ще останеш тук, Албърт?
Време е отново да излъжа. Ако поседя тук още малко, ще се превърна в световен шампион по лъгане. Наистина не съм в настроение да прекарам вечерта в компанията на група старчоци на моята възраст.
— Опасявам се, че няма да мога, Мери Джейн. Отседнал съм у любимата ми леля и тя ще ми се разсърди. Всяка свободна минута прекарвам с нея.
Посочвам велосипеда.
— Взех това колело назаем от един братовчед. Не разполагам с друг транспорт. Боя се, че няма да мога да дойда.
Поглеждат ме, сякаш съм луд. В представите им седемдесетгодишните хора не бива да карат колело. Затова оставяме нещата така. Двамата постояват още малко и накрая се сбогуват с мен. Тръгват си. Залавям се отново за работа. Съвсем скоро хлапетата ще се приберат от училище и тичешком ще минат покрай мен.
Работя върху „Американ Стор“, опитвам се да забъркам върху палитрата онова жълто, което съм носил в паметта си през всичките тези години. Наподобява жълтото, което откриваме у жълтъците на някои яйца. Накрая добавям мъничко сиво към кадмиевото жълто.
Чувам ги, преди още да ги видя. Спомням си как вадех семената от кленовите дървета по Люис Авеню и ги пъхах в ноздрите си, за да заприличам на носорог. Обзалагам се, че някои деца го правят и сега. Преди да се прибера у дома обаче, винаги вадех семките, защото ако мама ме видеше в този вид, щеше да ме накара да си измия цялото лице, при това с гъбата за съдове.
Децата се скупчват около мен. Продължавам да работя. Повечето от тях се застояват само няколко минути, след което продължават към домовете си. Алис и Боби обаче остават, също и рижавото хлапе и момиченцето, което ми напомня за Джийн. Разговарят тихичко помежду си, от време на време застават до мен и сочат нещо. Боби ме заговаря:
— Мама каза, когато свършиш, да дойдеш у нас на кафе. Каза още, че можеш да си оставиш у нас статива и картината.
— Сега е четири без петнайсет. Ще бъда у вас след половин час.
На бърза ръка подновявам работата. Питам се дали Бъд няма да се прибере по-рано все още неизтрезнял и прекарал отвратителен работен ден. Трябва да съм по-предпазлив. Ама че щура жена е тази Пег.
Успявам да нарисувам всички магазини чак до ъгъла с Хедър Лейн. Моментът е подходящ да прекъсна работа. Поглеждам часовника си. Ако побързам, ще стигна у Пег преди четири и половина и ще си тръгна към пет. Започвам да събирам статива, като подпирам платното върху пирамидата от гюлета. Яхвам колелото и се понасям по площада със статива за гърба си. Дебелата италианка от магазинчето за сандвичи излиза на прага и ми махва повелително с ръка. Извъртам се, за да може да види картината.
— Не ти ли казах да се отбиеш, като свършиш?
Наклонила е глава настрани, за да огледа платното.
Дъвче парче салам.