Слизам по стълбите и Пег придържа отворена входната врата. В свободната си ръка продължава да стиска бутилката бира. Поглеждам я.
— Сърдиш ли ми се, Пег?
— Не, просто съм малко натъжена, може би разочарована. Но зная, че си прав. Бъд може да се върне в лошо настроение; нищо, че сутринта излезе кротък като агънце, сега може да се прибере като лъв с трън в лапата. Внимавай, като караш това колело, струва ми се, че трепериш.
Правя няколко крачки, имитирайки как цялото ми тяло — ръце, крака, глава — трепери.
— Не биваше да го казвате. Доста грубо отношение към един старец, млада госпожо!
Тя затваря вратата с мрежата. Наблюдава ме, докато се качвам на колелото и потеглям по улицата. Махвам й. Някои от децата играят хокей. Махвам и на тях.
Пристигам у леля Едит навреме, за да си взема душ и да се преоблека преди вечеря. Тя поднася храната на масата. Този път е направила телешки шницел. Едно от нещата, които приготвя най-добре. Разказвам й как Емили приготвя кордон бльо с шунка и кашкавал. Леля Едит ме изслушва замислено, после заявява:
— Та това е ужасно много труд за някакъв си телешки котлет! Емили сигурно е отлична готвачка.
При което ме дарява с една от онези нейни многозначителни усмивки.
Уморен съм до смърт и едва намирам сили да прегледам вестника. Липсва ми книга или нещо друго за четене. Кръстословицата изобщо не ме затруднява. Запътвам се към леглото в осем и половина. Опитвам се да обясня на леля Едит, но тя разбира или поне се преструва.
— Проблемът ти е, че не подремваш следобед. Вече си на възраст, когато следобедният сън е от голямо значение. Аз например си подремвам всеки ден, понякога дори по два пъти.
Леля Едит се залавя със своята кръстословица, аз отивам да си легна.
Десета глава
На следващата сутрин ставам много рано. Спах като бебе и се чувствам като бебе.
Очаква ме поредният прекрасен ден. Не помня подобно хубаво време през октомври. Когато живеех тук като малък, дъждовете винаги започваха преди Хелоуин, а сега беше четиринайсети октомври и все още не беше паднала нито капка. Това е идеалното време за рисуване — дълги хладни сенки върху озарени от светлина стени и полегати слънчеви лъчи. Сякаш всичко е нагласено специално заради мен, сякаш ме подканя да изляза навън и да започна да рисувам.
Тази светлина обаче носи със себе си и мъничко меланхолия. Това искам от тези картини, които са своего рода сантиментално пътуване в моето минало. Всъщност искам да ги наситя не толкова с меланхолични спомени, колкото с неподправено чувство, нещо като „По следите на изгубеното време“ през погледа на един художник, само че на английски и не толкова скучна.
Въртя педалите по Идън. Изгарям от нетърпение да се потопя отново в картината; няма да е лесно, но знам, че ще се получи. Ще трябва да поработя върху сенките на фона, за да се съчетаят по-добре със светлината на Лонг Лейн, която се стопява в далечината.
Спирам пред дома на Пег. Надявам се да взема статива и бързичко да се омета. Светлината е просто съвършена. Чукам на вратата. Другата врата, онази с мрежата, продължава да стои на мястото си. Тя си е същата от моето детство, същата врата, която някога боядисвах със същата валчеста месингова дръжка. Пег излиза на прага; носи пеньоара си, а косата й е навита на ролки. Когато влизам, тя вдига едната си ръка, присвива другата зад главата си и се прозява продължително. Сетне поставя длан пред устата си и се усмихва.
— Току-що станах. Изпратих по-големите на училище, после взех Джони в леглото при мен. Още спи там.
Вдига ръка и опипва ролките.
— Сигурно изглеждам ужасно. Сега вече си ме видял в най-лошата ми светлина.
— Изглеждаш чудесно, Пег.
— Ще пиеш ли кафе? Трябва ми нещо, за да се съвзема.
— Предпочитам да тръгвам и да хващам четката. Светлината е идеална. Би било чудесно, ако успея днес да завърша картината на „Триъгълника“.
— Толкова ужасно ли изглеждам? Няма да останеш дори за една чашка кафе? Гарантирам ти, че ще бъдеш в безопасност, нищо, че под този стар пеньоар нося дантелено бельо. Искаш ли да погледнеш?
Понечва да развърже широкия колан на пеньоара си. Спира и се усмихва: