— Не, съжалявам. Винаги плащам нещата, които купувам. Но въпреки това ви благодаря.
— Както искаш. Ти губиш, аз печеля.
Дебеланата свива рамене, плъзва парите по стъкления барплот, отваря касата и ги пъха в съответните отделения. Махвам й на излизане. Сигурен съм, че ако й бях позволил да ме почерпи, щеше да се вкопчи като пиявица в картината ми. Трябва да внимавам. Поглеждам към статива. Никой не се навърта около него. Осъзнавам, че хлапетата от „Сейнт Сирил“ сигурно са минали покрай мен, скупчили са се зад гърба ми и после отново са се върнали в училище, но аз изобщо не съм ги усетил. Дотолкова бях погълнат от светлината на картината. Питам се как ли ще я възприема, като се върна и я погледна отново.
Колелото ме отвежда до дома на Пег. Закрепил съм сандвичите на багажника зад гърба си. Обичам да обикалям из улиците, където е преминала толкова голяма част от моето детство. Всъщност, когато бях на възраст между дванайсет и седемнайсет, буквално живеех на колелото. И тъй като Хедър Лейн прави завой и ме отдалечава от моята посока, се спускам надолу по Грийнуд Авеню, свивам по Чърч Лейн и отново се включвам в Хедър. Подпирам колелото си на оградата. По улицата почти не се срещат хора. Това определено е една от разликите спрямо дните, когато живеех тук. Най-вероятно всички стоят по домовете си, залепени пред телевизорите, втренчили погледи в поредния епизод на някоя безкрайна сапунена опера. Когато бях дете имахме радио опери като „Хелън Трент“ и „Нашата Сал“, но те продължаваха само петнайсет минути.
Пег стои на вратата в очакване. Нагласила се е като кукличка. Сресала се е, гримирала се е, особено около тези дяволито искрящи очи. Отново е облякла тъмносиния пуловер с дълбокото деколте, а джинсите й са толкова прилепнали, че сигурно са ластични. Стоя на прага и я оглеждам от глава до пети. Сетне се обръщам и слизам по стълбите.
— Ей, какво правиш? Забрави ли нещо? Няма ли да ми дадеш сандвича? Какво става?
Спирам на последното стъпало. Поглеждам Пег, застанала под рамката на вратата. В този момент съжалявам, че не съм по-стар или по-млад.
— Божичко, Пег! Какво се опитваш да направиш? Да ме убиеш ли искаш? Не мога да го понеса. Не е честно!
Тя се смее и се извръща:
— Хайде, влизай! Хората ни гледат през прозорците. Влизай! Няма да те изям. Спокойно.
Бавно изкачвам стъпалата, мисля, че отблизо тя може би няма да изглежда толкова добре, но греша. Бута вратата, за да вляза, но не помръдва от прага, така че за да мина, трябва да се отъркам в нея. Изигравам цяла сценка, като се опитвам изобщо да не я докосна. Тя ме поглежда в очите; изобщо не е преставала да се смее.
— Какво ти става, Бърт? Не можем ли да обядваме заедно, без да ставаш подозрителен?
Поглеждам я право в очите. Отивам до барплота и разопаковам сандвичите. Сядам си на мястото. Пег отива в кухнята и вади две бири от хладилника. Сяда срещу мен. Честна дума, представа си нямам откъде да започна. Тя отваря бутилките и налива бира в чашите. Ама че изискани сме започнали да ставаме!
— Чуй ме сега, Пег. Знаеш, че ме привличаш, и то много. Не е нужно да се издокарваш, за да докажеш каквото и да било. Предавам се. От доста време не съм срещал по-привлекателна жена; намирам те за привлекателна дори сутрин с ролки на косата, с подпухнали от сън очи и с несъществуващо дантелено бельо под пеньоара. Разбираш ли ме?
Тя се усмихва и поклаща отрицателно глава, като в същото време отхапва първия залък от сандвича. Държа моя в ръка и не се решавам да започна да го ям, докато не си изясним нещата.
— Ти си млада омъжена жена с три прекрасни деца и съпруг. Аз съм доста по-стар женен мъж с прекрасна съпруга и четири деца, едно от които е почти на твоята възраст. Дори да сме сигурни, че няма да ни хванат, пак не е редно да го правим. Не съм пуритан, но едва ли ще го понеса.
Тя понечва да каже нещо, но аз я спирам с ръка.
— Не. Остави ме да довърша. Изкушението да забравя всичко и всеки, да се насладя на известно време, прекарано с теб, на максималната близост, на която хората са способни, е огромно. Сещам се за безброй начини да го направим: да вземем бавачка на Джони, да отидем в мотел, да помолим Сюзан да те покрие и прочие. Но как ще живееш с това? Само си играеш с мен, за да разнообразиш скучното си ежедневие, или редовно кръшкаш? Наистина искам да знам какво става.
Пег вече не се усмихва. И е забравила сандвича. Очите й са впити в моите. Седим, без да помръднем, и се гледаме изпитателно. Нещо като онази игра, любима на малките деца — кой пръв ще сведе погледа си. Отстъпвам и навеждам очи към сандвича, който вече е започнал да омеква в ръцете ми.