След литургията и последвалото я събиране на помощи се прибираме у дома. Събличам дрехите си за черква и обличам нещо по-близо до обичайната ми премяна на художник. Проверявам по телефона и откривам, че онзи магазин за пособия за рисуване работи и в неделя. В Америка магазините май не затварят никога.
Взимам назаем колата на леля Едит и отивам дотам. Тя се кани да си почине. Ще гледа бейзбол по телевизията. Странна работа, да излъчват бейзбола толкова рано следобед. Сигурно онези от телевизията са натъкмили нещата така, че бейзболът да не съвпадне с някой футболен мач. Телевизията започва да диктува правилата на играта във все по-голяма степен. Още един пример за впрягане на каруцата пред коня. Сигурно така си качват рейтингите или нещо подобно.
Купувам си достатъчно канаваца и летви, за да опъна нови три платна. Взимам и още тапицерски кабарчета. Обикновено правя платната в едни и същи основни размери, нищо че понякога са хоризонтални, друг път вертикални. Купувам и терпентин, но ще трябва да пестя лака. Още не са получили от моя „Дамаар“. Това е положението, след като всички рисуват с акрилни бои, ако изобщо рисуват, разбира се, а не хвърлят кал, пясък или лепило върху платното. Оказва се доста трудно за един сериозен художник да си намери материали за маслени картини.
Прибирам се у дома, замъквам всичко на горния етаж. Нарязвам платното и го опъвам върху подрамката, която сглобявам от летвите. Свалям ги долу. Мисля, че засега две ще ми стигнат. Леля Едит чете неделния вестник. Когато бях дете, това беше истински ритуал в дома ни. Най-важната част от задачата бе да си поделим вестника на части и да не го разпилеем из цялата къща. Леля Едит е започнала да решава кръстословицата.
— Кажи ми дърводелски инструмент. Не е трион, защото не ми пасва.
— Тесла?
— Трябваше да се сетя. Тази дума често се среща в кръстословиците. Какъв си ми умничък!
— Ще ти преча ли, ако закова няколко кабарчета? Мога да се кача и горе. Не знаех, че си заета.
— О, вече не се впрягам на тези кръстословици. Не отгатна ли думата веднага, пропускам я и продължавам нататък.
Започвам да опъвам платното. Това платно ми се струва по-тежко от предишното. Жалко, че не си взех клещите, които използвам за целта. Ще имам късмет, ако успея да опъна тези две платна, преди да съм си обелил кокалчетата! Сега е време да извадя пръста си от сглобката.
Тъкмо заковавам последното кабарче и леля Едит ме вика в кухнята. Сготвила е кокошка, една от онези стари кокошки-носачки, които трябва да вариш поне пет часа и накрая получаваш много супа, в която плават малки късчета месо. Не съм ял такава супа от години. Мисля, че мама я наричаше „пилешка яхния“ и твърдеше, че се приготвяла от кокошка, която спряла да снася яйца. Сигурно е била права. Точно такава кокошка обещал някога президентът Хувър за тенджерата на всеки американец, далеч преди него същото обещание дал и Анри IV на французите.
По принцип не обичам това ястие, но леля Едит се е справила страхотно. Направила е и картофено пюре, още нещо, което не обичам, но в комбинация с онзи бульон, който плува в кокоша мазнина, става вкусно. Слава Богу, че нямам проблем с холестерола!
— Чудесно е, лельо Едит. Това е то истинска домашно приготвена храна!
— Е, не си си у дома, но и това ще свърши работа за известно време.
Когато приключваме този неделен късен обяд или ранна вечеря, аз се качвам на горния етаж да взема статива.
— Албърт, може би сега е моментът да се видиш с чичо ти Бил.
Поглеждам си часовника. Права е, имам много време, а неделните следобеди са отредени за посещения.
Карам първо към Уудланд Авеню, после към Честър. Зная адреса от предишното си идване. Човекът на портала ме посреща с усмивка. В първия момент решавам, че е познал колата на чичо Марвин, после се сещам как чичо Марвин казваше, че никога не е идвал тук с нея, винаги е взимал тролея. Паркирам и заключвам вратите с надеждата, че след като чичо Марвин цял живот е полагал такива грижи за своя автомобил, няма да съм аз човекът, по чиято вина колата ще бъде разбита или открадната.