Започвам да работя върху някои от детайлите. Когато скицираш или рисуваш нещо, което се намира пред очите ти, забелязваш удивителни неща. Връзката между тухлите и мазилката или между тях и дървените елементи например. Всичко това е било грижливо изчислено от някой отдавна починал архитект и е останало незабелязано от мен, както и, сигурен съм в това, от повечето хора, които са живели или живеят тук. За мен това е една от основните причини да рисувам, да се съсредоточа, да подчертавам, да доразвивам обикновеното, да помагам на хората да оценят колко много красота има в ежедневието им.
Насред това задълбочено наблюдение, усещам как вратата на къщата, в която някога живеех, се открехва. На прага застава млада жена, облечена в пеньоар от синьо кадифе. По петите я следва куче; те слизат по стъпалата и се озовават насред ограденото дворче. В него не е останала много трева, което означава, че кучето прекарва по-голямата част от времето си именно тук. Учуден съм, че го пускат у дома си през нощта. Прилича ми на мелез между шпиц и немска овчарка, с тази разлика, че е доста дребничко и козината му е на петна. Удивително, но (дали пък причината не се крие в самото стечение на обстоятелствата) палето ми напомня на кучето, което навремето имаха съседите през две къщи от нашата. То принадлежеше на едно момче на име Боби Холис; той също вече е покойник. Кучето се казваше Рекс и имаше на хълбока си продълговат белег от изгаряне, който преминаваше и през корема, фантазирахме си какви ли не неща за Рекс и неговия белег, как например е избягал от някой горски пожар или как е бил заловен от индианци, които са го измъчвали с огън. Това беше първото и единственото куче, с което съм успявал да установя някаква близост. Беше животно, което обичаше деца. Облягахме главите си върху него и четяхме книги, а то се изтягаше, сякаш най-естественото нещо за едно куче на този свят бе да играе ролята на жива възглавница. Единственият проблем беше, че много пърдеше.
Жената оставя между оградата паничка с някакви остатъци от храна, предполагам; кучето лакомо им се нахвърля, а тя затваря вратичката в оградата. Понечва да се прибере у дома, но ме вижда и се спира. Загръща по-плътно пеньоара си. Качва се на верандата и отново ме поглежда. Постоява така няколко минути и явно осъзнава, че наблюдавам именно нейната къща. Не вижда нищо освен задната част на статива и опакото на платното. Платното със скицата е обърнато към мен. За да бъда по-точен, трябва да кажа, че всъщност платното се намира под прав ъгъл спрямо дома й.
Решавам, че моментът е подходящ да се запознаем и да се опитам да разсея страховете, които би могла да изпитва. Затова й подвиквам:
— Здравейте! Едно време живеех в тази къща. Живях тук като малък в продължение на дванайсет години.
Тя продължава да ме гледа. Затова решавам да излъжа:
— Роден съм в спалнята откъм улицата.
Не зная защо лъжа, просто искам намерението ми да нарисувам дома й да прозвучи по-мотивирано. Лъжата обикновено е безсмислена. Поне в повечето случаи.
Понякога обаче някоя дребна лъжа може да помогне. Не вреди никому, а може да направи живота по-вълнуващ. Писането на книги например е контролирана лъжа. Може би докато завърша тази картина, ще обясня на десетина минувачи, че съм се родил на десет различни места.
Зная, че непознатата ме чува, но въпреки това не помръдва. Стърчи там и ме зяпа. Придърпва още по-силно реверите на пеньоара. Заобикалям статива.
— Рисувам дома ви, госпожо, къщата, в която живеех като дете.
При тези думи тя се обръща и влиза забързано у дома си. Решавам, че запознанството ни не е потръгнало, и се залавям отново с картината. Почти е време да нанеса фона.
За целта заобикалям статива и започвам да вадя някои по-прозирни бои. Залавям се за работа. Рисуването на фона отнема малка част от времето, необходимо за цялостното завършване на една картина, но е изключително важно. Именно на този етап се взимат някои от най-важните решения. Докато рисувам, решавам да вдигна поглед и забелязвам, че жената от къщата на моето детство е излязла да премете верандата. От време на време ме поглежда крадешком. Всеки път, щом уловя погледа й, аз се усмихвам и й махам с ръка или с четка. Искам да разбере, че съм настроен приятелски, че няма от какво да се притеснява. Опитвам се да си придам колкото е възможно по-невинен и безобиден вид, което никак не е лесно, когато става въпрос за едър седемдесетгодишен мъж с брада. Хората предполагат, че ти си поредният мръсен дядка, който не би трябвало да се разхожда самичък по улиците.