Хладничко е, но сестрите седят навън около входната врата. Изглеждат толкова красиви с белите си престилки, приличат ми на ангели с нежни гласчета, които си бъбрят безгрижно. Веселят се, не се кикотят. Питам сестрата на рецепцията къде да открия Уилям Уортън. Тя ме моли да се запиша в регистъра на посещенията и ми сочи пътя нагоре по стълбите и сетне по коридора. Той си е в същата стая, в която го заварих и при последното си посещение преди две години. Дели я с още един мъж, който е по-възрастен дори от него.
Чичо Бил е на деветдесет и една. Живее в този старчески дом вече осма или девета година. Имаше собствен апартамент близо до Пенсилванския университет, но от един момент нататък вече не беше в състояние да се грижи за себе си. Няма си свое семейство и затова децата на чичо Хари и на леля Пег го настаниха тук. Системата е следната — даваш им каквито пари имаш плюс пенсията и те се грижат за теб до края на живота ти. Това е истинска почивка. Винаги оставам впечатлен от любезността на сестрите и от чистотата в цялата сграда.
Влизам в стаята на чичо Бил. Той седи на инвалидния си стол до леглото близо до портативния телевизор; лицето му е на не повече от две педи от екрана. Никога не е имал добро зрение, особено след като е бил обгазен по време на Първата световна, но сега е почти сляп. Освен това не чува добре, въпреки че ползва слухово апаратче. Заставам зад гърба му и наблюдавам, изпълнен с умиление, този измършавял, прегърбен старец, облякъл пуловер върху пижамата. Когато бях дете, той живя с нас в продължение на три години и бе един от примерите ми за подражение. Потупвам го по рамото. Той се обръща и ме поглежда въпросително.
— Здрасти, чичо Бил, аз съм Албърт, твоят племенник, синът на Сали.
Бавно осмисля думите ми. Прилича на стар компютър, който се опитва да реши поставената му задача, но разполага едва с двеста и петдесет килобайта памет. Извърта главата си под още по-голям ъгъл и най-сетне ме разпознава.
— Здрасти, Албърт. Как си и какво, по дяволите, правиш тук?
— Дойдох да те видя, чичо Бил, да ти честитя рождения ден, да те видя как си, какво правиш.
— Рожден ден? Нямам рожден ден! Сигурно се шегуваш.
— Шегувам се, разбира се. Но въпреки това честит рожден ден. Ето, донесъл съм ти нещо.
Вадя миниатюрна бутилка уиски, от онези, които дават в самолетите; това е любимото му питие, а и той винаги е имал слабост към алкохола. Поднася я пред очите си, за да я огледа по-добре. Сетне вдига поглед към мен.
— Ама че работа, Албърт! Аз ли съм станал прекалено голям, бутилката ли се е смалила, не знам! Да не би това да е някакъв нов начин да откажат хората да пият алкохол, като им поднасят такива бутилчици?
Засмива се с характерното си „ха-ха-ха“, смях, при който няма опасност да му падне ченето. Усмихва се и ми подава ръка. Поемам я, тя не е просто студена, а безжизнено студена. Задържам я в дланта си.
— Албърт, разкарай това чудо оттук, че види ли ме някоя от сестрите, ще ме изритат навън. А не искам да се случи, тук ми харесва. — Подава ми бутилката. — Изпий я ти, Албърт. Ще ми достави удоволствие да видя как я изпразваш. Пий направо от бутилката, защото ако налеем уискито в чаши, сестрите със сигурност ще усетят миризмата. Внимавай, никой не те гледа, освен мен.
Взимам бутилката, развъртам капачката, подавам му чаша вода и се чукваме. Изпивам я на две глътки, затварям я и я прибирам обратно в джоба си.
— Как беше, Албърт?
— Екстра, само че или съм станал прекалено голям, или съм станал алкохолик, защото изобщо не утоли жаждата ми.
Отново се засмива по характерния си начин и маха с ръка пред себе си; движенията му са немощни, но добре контролирани.
— Винаги си бил чешит, Албърт, също като баща си. Знаеш ли какво ми хрумна… след като пишеш книги, защо да не го включиш в някоя? Като че ли всеки получава шанс да умре обикновено между седемдесетата и седемдесет и петата си година. Майка ти и баща ти знаеха… знаеха кога ще умрат. И не пропуснаха шанса.
Наблюдава ме, за да провери дали следя мисълта му. Господи, начинът му на разсъждение изобщо не се е променил! Отваря и затваря уста няколко пъти, сякаш за да събере достатъчно слюнка, преди да продължи:
— Албърт, не знам как, но аз пропуснах своя шанс. Оставих го да отмине и сега, проклет да съм, не мога да умра. Изгубих му цаката и хората тук са толкова добри, че ще ме крепят цяла вечност. Не се оплаквам, но знаеш ли, имам чувството, че съм надживял собствения си живот.
— О, стига, чичо Бил. Изглеждаш чудесно. Ще чукнеш стотака без никакъв проблем.