— Какъв стотак? Сто години? Колкото повече остаряваш, толкова по-кратки ти се струват годините. Понякога забравям кой ден, кой месец и коя година сме, всичко ми се слива. Не, готов съм.
Той протяга ръка и се почесва по лопатката.
— Сключих сделка с Господ, Албърт. Не беше лесно, в живота си съм направил прекалено много грешки. Знаеш ли, хората идват и говорят също като теб: „Бил, изглеждаш чудесно.“ Знаеш ли какво мисля? Ще кажат същото и когато надзърнат в ковчега ми. Няма значение как изглеждам, важното е, че ми е добре.
Иска ми се да сменя темата. Зная, че чичо Бил винаги е бил голям бейзболен запалянко. Когато бях дете и той живееше у нас, винаги пускаше фиш в пощата. Идеята на играта бе да се избере отборът, който ще отбележи най-много точки през седмицата. Все го преследвах като сянка, за да проверя дали печелим. И той винаги ми даваше половината пари, когато печелеше. Всеки съботен следобед слушахме бейзболните мачове по радиото и така се вълнувахме, все едно бяхме на стадиона. На два пъти чичо Бил ме заведе на „Шайб Парк“, за да гледаме „Филаделфия Атлетикс“. Бях фен на „Фили“, но харесвах и „Атлетикс“, освен това той плащаше. Добре помня огряното от слънчевите лъчи красиво тревно игрище, над което се носи ароматът на фъстъци и хотдог, и чаткането на бутоните по цимента, когато отборите излизаха на терена.
Седя на леглото до чичо Бил и говорим за бейзбол. Знае всички резултати. Дъвчем темата в продължение на почти два часа. Винаги оставам изненадан какъв добър събеседник е той. Може би затова чичо Марвин го посещаваше толкова редовно. Сигурно чичо Бил е един от най-приятните събеседници в цяла Филаделфия.
От време на време сестрите ни проверяват какво правим и когато поглеждам към една от тях, тя посочва часовника си и аз разбирам, че е време да си тръгвам. Приготвил съм си навита на фунийка банкнота от двайсет долара, която пъхам в джоба на чичо Бил, преди да си тръгна. Разтрепераните му, болни от артрит пръсти трудно намират в джоба онова, което съм мушнал там.
— Не бива, Албърт. Не ми трябват пари. Поискам ли нещо, сестрите отиват и ми го купуват, вярно, няма да ми вземат алкохол или цигари, разбира се, но тези неща и без друго са отрова за мен. Ето, вземи ги.
Поставям дланта си върху неговата.
— Задръж ги, чичо Бил, можеш да ги дадеш на някоя от сестрите, която е била особено мила с теб.
— Не, и те нямат право да взимат пари. Дали са обет за бедност. Хората тук са изключително честни. Вземи ги.
— Помисли си, чичо Бил. Ами ако някой, когото обичаш, умре, можеш да поръчаш литургия в негова памет. Дай парите на някоя от сестрите и я помоли да плати литургията; едва ли ще направят проблем.
— Албърт, винаги си знаел как да постигнеш своето. Добре, ще ги взема. Но не се сещам за човек, чиято смърт да почета с литургия.
— Ами аз?
— Не се каниш да умираш, нали?
— Е, всички ще умрем. Добре тогава, поръчай литургия в памет на Джийн. Ще ти бъде благодарна.
— И тя няма да умира, нали?
— Не, но би оценила една литургия, ако успееш да я уредиш. Трябва да тръгвам, чичо Бил, не искам да пропуснеш мача. Грижи се за себе си.
Нямах представа, че той не знае за смъртта на Джийн. На мен самия ми е трудно да свикна с тази мисъл.
— Добре съм си аз, има кой да се грижи за мен.
Навеждам се и го целувам. Мирише на бебе, а не на старец. Поглеждам го право в очите; те са огромни, увеличени от дебелите като дъно на шише стъкла на очилата му. Виждам в тях сълзи. По лицето ми също се стичат сълзи. Може би се виждаме за последен път… нищо чудно да се окаже така. Предполагам, че никой не е в състояние да свикне с подобни неща.
На път за вкъщи спонтанно завивам вляво по Елмуд и внезапно осъзнавам кое е следващото, което искам да нарисувам. Може би съм го знаел някъде дълбоко в себе си, но не съм го осъзнавал. Искам да рисувам вътре в моята собствена къща, къщата, в която живях от петата чак до седемнайсетата си година, когато се записах в армията. По същото време, когато напуснах родния си дом, родителите ми заминаха за Калифорния. Би било чудесно. Зная, че Емили и децата биха ме разбрали по-добре, ако успея да нарисувам тази толкова съкровена част от моя живот.
Надявам се Емили да си прекарва добре у Камий; питам се как ли му понася на Уилям калифорнийското слънце. Семейството ми — и миналото, и настоящето — постоянно присъства в мислите ми. Откривам място за паркиране, след което се промъквам на пръсти у дома. Нуждая се от почивка. Потъвам в сън веднага щом главата ми докосва възглавницата.