Камината, макар фалшива и със запушен комин — един от кошмарите на моето детство, когато си представях заклещения вътре Дядо Коледа — навремето бе иззидана от истински тухли. Сега тухлите са покрити с гипсова мазилка, отворът е зазидан, а върху каменната плоча се мъдри стол.
Между дневната и трапезарията някога имаше свод. Сега той е изчезнал, а двете му страни са облицовани с дъски. Разбира се, по времето, когато живеех тук, подът не бе застлан с мокет от единия до другия край. Ние имахме протрит, на всичкото отгоре и фалшив персийски килим, разположен по средата на тази малка стая, размерите му едва ли надхвърляха два на четири метра. Често ходех по него, стъпвайки от една шарка на друга, заслушан в някое радиопредаване. Това подлудяваше майка ми.
Диванът ни бе поставен срещу стената вдясно спрямо входната врата, а пианото се намираше до стената под стълбите. До прозореца имаше стол, обърнат към улицата; това беше единственият прозорец в стаята, ако не броим стъклените панели на вратата. Редовите къщи, залепени една за друга, могат да имат прозорци само отзад и отпред.
Това бе столът на баща ми. Тук се отпускаше уморен, след като си свалеше работните дрехи и тежките си обувки, и се изкъпеше във ваната, разположена в мазето; после обличаше домашните си дрехи и се качваше на горния етаж. Взимаше вестника, който мама му подаваше още в коридора, когато идваше да го целуне и да го поздрави с добре дошъл у дома. Това бе напълно механичен и предвидим ритуал, който се повтаряше всеки ден.
Понякога се прибирах по-рано от игра само да го наблюдавам. Мама обикновено сервираше вечерята петнайсет минути, след като татко се прибереше. Когато и двамата с Джийн си бяхме у дома, той винаги предлагаше да ни почете някой комикс, дори и след като със сестра ми отдавна се бяхме научили да четем. От неговите уста историите звучаха някак си по-значими, не по-реални, а по-значими. Обръщаше ни внимание на една или друга подробност в „Литъл Абнър“, „Дик Трейси“, „Мът и Джеф“ или „Усмихнатия Джак“, все неща, които нямаше да забележа. Мисля, че така ме учеше да бъда наблюдателен. Джийн пък винаги казваше, че тъкмо така се научила да чете.
Чудя се как да застана на вратата и да успея да вмъкна в картината и стола. Не мога да го пропусна, нито пък да го преместя другаде. Разбира се, сега там няма стол. Телевизорът е поставен срещу стената с гръб към верандата и ако там имаше стол, от него нямаше да се вижда нищо. Решавам да композирам картината хоризонтално и да изкривя малко пространството, така че да включа и стола. Ще направя картината леко заоблена, сякаш видяна през изпъкнала леща или през широкоъгълен сто и двайсет милиметров обектив.
Тук скицирането ще бъде от изключителна важност. Нахвърлям контурите. Пег идва няколко пъти, поглежда какво правя и се връща в стаята си. Аз само й се усмихвам. Струва ми се малко объркана. Не е виждала нито една от картините ми на толкова ранен етап, а освен това тук изкривявам пропорциите.
Работя върху пианото и скицирам достатъчно голям част от стълбището и от перилата, за да се досети човек какво представляват. Връщам стария свод на мястото му и когато погледна през него, виждам трапезарията. Пространството отвъд свода заема една трета от цялата картина. Вмъквам и камина, истинска камина, където да гори огън и през чийто комин може да слезе Дядо Коледа. Вдясно е баща ми, който седи на любимия си стол и чете вестник. Темето му стърчи над страниците. Решавам да нарисувам мама, която влиза от дневната в трапезарията и подрежда масата. Идеята ми напомня някои от картините на братя Льо Нен7 и създава впечатлението, че аз току-що съм влязъл през вратата. Часът е пет и половина и аз съм дошъл да видя как мама ще целуне татко и ще седнем да вечеряме. Джийн слиза по стълбите, тя идва от стаята си на горния етаж. Показвам стъпалата и краката й, които се подават под полата от училищната й униформа. Това ще бъде обикновена „жанрова“ картина. Не бях поглеждал нещата от този ъгъл.
Продължавам да работя, когато Боби и Алис се връщат от училище.
— Здрасти, Бърт. Какво рисуваш сега?
— Рисувам дома ви отвътре, но заедно с това рисувам и моя дом, такъв, какъвто беше, когато живеех тук. Вижте.
Отстъпвам назад и им показвам. Малката Алис пристъпя към картината и сочи:
— Кои са тези хора?
— Това тук е баща ми, жената, която излиза от кухнята, е майка ми, а момичето, слизащо по стълбите, е по-малката ми сестра.
7
Братя Льо Нен (Антоан, Луи и Матийо) — френски художници от XVII век. Трудно може да се определи кой от тримата коя картина е рисувал, тъй като и тримата са се подписвали само с фамилното си име, а стиловете им са поразително сходни. Затова обикновено се възприемат като едно цяло — „братя Нен“. Сред най-популярните им картини е „Щастливото семейство“ (композиция от типа, който Уортън има предвид), изложена в Лувъра. — Бел.Прев.