Настъпва тишина. Сетне Боби казва:
— Леле, адски е призрачно да рисуваш хора, които не познаваме, в нашата къща. Мама знае ли?
— Разбира се, знае, че рисувам дома ви отвътре, но все още не е виждала семейството ми. Мислиш ли, че ще има нещо против?
— Не знам. Просто е малко страшничко. Те умрели ли са?
— Боя се, че да, Боби.
Затварям вратата, за да се стопли вътре. Довършвам скицирането и подготвям палитрата за нанасянето на фона. Почти съм готов и с него, когато децата хукват обратно на училище. Боби и Алис спират за миг покрай мен.
— Е, сега не е толкова призрачна. Говорих с мама и тя каза, че можеш да нарисуваш каквото си поискаш, че един ден може да станем известни и картината с нашата къща да бъде окачена в някой музей. Ти какво мислиш?
— Мисля, че майка ти е ужасно любезна.
Двамата хукват навън; Алис се опитва да върви в темпото на Боби, а той се обръща от време на време, за да провери дали сестра му не е изостанала. Ясна ми е каква е уговорката, Боби трябва да води сестра си на училище.
Пег наднича зад гърба ми и оглежда картината.
— Изкарал си акъла на Боби. Наистина ли ще нарисуваш хора в дома ни? — Застава до мен, за да види по-добре. — Да, вярно! Кои са тези хора?
— Същото ме попита и Боби на път за училище. Обясних му, че това са баща ми, майка ми и сестра ми. Поинтересува се дали са мъртви. Казах му, че са.
— Това наистина ще го уплаши. Защото плаши и мен. Сигурно си откачен.
— Искаш ли да ги махна? Не би било проблем на този етап. Нямах представа, че ще ги нарисувам, докато самият аз не се озовах в картината. Мисля, че Уилям ме накара да го направя.
— И ти ли си в картината? Не те виждам.
— Аз съм този, които стои на прага и вижда всичко останало.
— Спри, моля те, това е твърде много за мен! Хайде, ела да хапнем. Скучно е човек да яде сам. А пък храненето с децата е истинска лудница. Непрекъснато искат едно или друго.
Оставям четките, хвърлям последен поглед към картината и тръгвам подир Пег. Изпитвам невероятно, свръхестествено усещане, че вървя през картината. Очаквам едва ли не да видя мама и тате, а Джийн да слезе по стълбите. Тръсвам глава, за да се върна в реалността. Сядам край барплота.
Пег е приготвила сандвичи с препечен бекон, домати и маруля. Очаква ме и чаша — не кутийка или бутилка, а чаша бира. Пред Пег обаче има само кафе.
— Много мило, Пег. Нищо ли няма да хапнеш?
— Сложа ли нещо в стомаха си, ще изцапам цялата кухня.
— Толкова зле ли се чувстваш? Взе ли си алка зелцер или аспирин?
— Не, кафето ще ме оправи. Не ми останаха никакви лекарства. Бъд ги взе всичките, като отиде на работа. Ще има по-голяма нужда от тях, отколкото аз. Тези щури купони ще ни съсипят. Не ги планираме, те просто се случват.
— Искаш ли да отида до аптеката и да ти взема нещо? Каквото кажеш.
— Не. Остани тук да си поговорим.
Каже ли ми някой: „Да си поговорим“, губя ума и дума. Не се сещам какво да кажа и блокирам, обсебен от мисълта „За какво, по дяволите, ще си говорим?“
— Миналия път, когато идвах във Филаделфия, нарисувах една наистина страховита картина. Изобразява уличка на име Литъл Теодор, където всичко е миниатюрно: малки вратички, малки прозорчета, пред къщите няма градинки, а верандите излизат направо на тротоара. Там се почувствах като великан. А от всички прозорци надничаха възрастни хора с побелели коси, повечето от които дори не бяха сресани. Доста зловеща гледка.
— Че защо тогава рисуваш такива места? Можеше да дойдеш да рисуваш в нашия квартал.
— На тази улица живях, когато бях на две или на три годинки, но никога не я забравих. Открих дори къщата, в която живяхме. Когато бях малък, ми разрешаваха да ходя до един пуст парцел в края на улицата и да си ровичкам в пръстта. Помня как копаех с лъжица. Сега този парцел е част от градинката на черква или училище, но исках да нарисувам нещата такива, каквито ги помня.
Пег накланя глава. Понечва да запали цигара, но се спира и отпива от кафето си.
— Странен човек си. Сигурен ли си, че идваш от тази планета, Бърт? Цялото това пътуване петдесет години назад… Нещо не ми се струва нормално.
— Не зная, Пег. Това е не само нещо, което искам да направя, а по-скоро нещо, което трябва да направя. И заради брат си, и заради сестра си. Предполагам, че се опитвам да направя всички онези мъгляви спомени по-реални.