— Затова значи рисуваш нашата къща отвътре, с твоето семейство и прочие… Опитваш се да ги върнеш към живот ли?
— Донякъде. Но по-скоро, за да направя спомените си по-ярки. Няма как да ги върна, освен в спомените си. Предполагам, че в известен смисъл всички ние съществуваме само в спомените на другите.
— Ще ти кажа нещо, Бърт. Ти винаги ще бъдеш в моите спомени. Никога няма да те забравя. Ти ме промени, макар да не ми е ясно какво точно означава това. Зная обаче, че ми харесва. Щастлива съм сега, в този момент, но вчера ти ми липсваше ужасно много. Спомените винаги ли са толкова болезнени?
— Невинаги. Повечето от най-значимите ми спомени обаче са болезнени, защото колкото повече остарявам, толкова повече хора, които обичам, си отиват от този свят. Това е една от причините да прекарам част от времето си с леля Едит и с чичо Бил. Те няма да останат още дълго сред нас и ще ми липсват. Чичо Марвин вече ми липсва, а той почина едва преди няколко месеца.
— Радвам се, че ти си тук. Толкова си весел и жизнерадостен. Като те видя и ми се приисква да запея и да затанцувам. — Тя се усмихва. — Съжалявам, не исках да кажа това, Бърт.
— Разбираш ли, Пег, да рисувам тези къщи, да ги възкресявам в спомените си такива, каквито са били, да вмъквам майка си, баща си и Джийн в картините, означава да се докосна отново до образите им. Това е същото като да чуеш отдавна забравена песен или да помиришеш парфюма на някого, когото си обичал. Дори е нещо повече, защото самият аз възкресявам тези спомени.
Замлъквам. Това е, което човек може да очаква от повечето хора. Искам да кажа, че обикновено всички се боят от призраци, духове, от идеята за съществуването на нещо, което не са в състояние да контролират, да измерят, да проумеят. Чувстват се комфортно единствено по отношение на онова, което мнозинството приема за реалност. Щях да се намразя, ако приличах на тях, но разбирам защо са такива. Взирам се в Пег.
— Замисляла ли си се някога или пък изпитвала ли си чувството, че се познаваме отпреди, Пег?
— О, стига, Бърт! Та това е най-изтърканата реплика в историята! Достатъчно добре се познаваме, за да прибягваш към нея. „Не сме ли се срещали някъде, миличка?“ Можеше да измислиш нещо по-оригинално.
— Смятах, че съм оригинален, нямах предвид в този живот. Чувствам, че те опознавам с такава лекота и толкова добре въпреки разликата във възрастта, въпреки разликата в начина на живот, който водим. Как е възможно? Наистина имам чувството, че сме се срещали преди, но в някое друго време.
— О, не, Бърт! Не ми говори за прераждания. По-добре иди се изповядай. — Тя си налива още кафе. — Не, ще бъда честна, Бърт. Шегувам се! Разбирам какво имаш предвид. Някои неща се повтарят и понякога срещаш хора, които просто няма начин да си познавал преди това, а ги чувстваш като стари приятели. Да. Знам какво чувстваш. Може би ти си бил Марк Антоний, а аз съм била Клеопатра.
— Или пък аз съм бил Клеопатра, а ти — Марк Антоний.
— Не, не говори така. Дръж се сериозно.
— Сериозен съм. Не зная дали вярвам в прераждането, но съм убеден, че животът е нещо повече от обитаването на дадено тяло. И това има различни названия като „душа“ например. Различните религии заобикалят темата за духовната същност, но аз съм сигурен, че я има, че не зная как, но по някакъв начин сме се срещали и преди, че хората, които сме познавали и обичали, са все още там някъде… някак си.
Тя не отговаря — духа горещото си кафе, без да промълви нито дума. След малко проронва:
— Божичко, колко се радвам, че си тук, Бърт! Разговаряш с мен по начин, по който никой друг не го прави. Обикновено или ме питат нещо, или ми нареждат какво да правя, или се шегуват с мен, или нещо подобно, но също толкова глупаво.
Поглежда ме и аз потъвам в сините дълбини на очите й. След секунди не издържам и отмествам поглед.
— Спокойно, Бърт. Разбирам какво имаше предвид, когато каза, че съм прекалено напориста. Прав си. Без натиск, без грижи, просто ще се наслаждаваме един на друг. Става ли?
— Чудесно.
И двамата мълчим. Поглеждам си часовника.
— Трябва да рисувам, Пег. Бъд може да не се зарадва, като ме види да рисувам дома му отвътре. А и днес май е денят, в който се прибира по-рано от работа.
— Не се притеснявай, той те харесва. Харесва и картините ти. Но, да, вече е два и половина, по-добре се залавяй за работа.
Тя става, ставам и аз. Отивам до входната врата. Джони продължава да спи на пода, облечен в зимната си грейка. Сигурно се чувства като в сауна. Тревожа се, че спи прекалено много.